Маркучът се движеше.
„О, не!“
Обърна се към прозореца в мига, в който някаква огромна покрита с белези ръка се пресегна и се хвана за перваза.
Със спирането на тока електрическата ограда беше изчезнала.
Обзета от ужас, Мария заотстъпва назад.
— Идват!
22.
1 май, 00:32
Андите, Еквадор
Грей нагази в тъмния вир, като пръсна съвършените отражения на звездите и луната от огледалната му повърхност, и ахна от студа. Останалите го последваха. Чакикуи и Джембе останаха на брега. Старейшината бе спазил думата си да ги заведе до изгубения град.
„Явно задължението му стига до прага“.
Вече бяха оставени да се оправят сами.
Грей ги поведе през вира. Наложи се да преплува последната част, за да стигне отвора на тунела в отвесната стена на другия бряг. Между нивото на водата и тавана имаше само трийсетина сантиметра.
Когато стигна отвора, краката му вече не достигаха дъното. Надникна в тунела и вдигна водонепроницаемия си фенер.
— Нататък е по-дълбоко и изглежда, че таванът се снижава — предупреди той спътниците си.
— Можем ли да минем? — попита Лена.
— Не знам. Може да се наложи да плуваме и да търсим въздушни джобове.
Тя не изглеждаше особено щастлива от перспективата.
Самият Грей също не изпитваше особена тръпка от онова, което ги чака.
Роланд доплува до него и почти изпъшка:
— В разказа си за пътуването до изгубената библиотека Петронио Харамило твърди, че е трябвало да плува под вода, за да стигне до нея.
— Стига приказки — обади се Сейчан. — Има само един начин да разберем дали тук наистина има нещо. Просто иди и виж.
Грей ясно усети скептицизма ѝ. Тя беше права. Това като нищо можеше да се окаже гонене на вятъра, но имаше само един начин да разберат — като направят онова, което бе казала.
„Просто иди и виж“.
Грей навлезе в тунела, като повече плуваше, отколкото се оттласкваше от дъното. Въздухът бе застоял и влажен, миришеше на мокра скала и мъх. Лъчът на фенера се отразяваше далеч над кристално чистата вода.
Зад него се чу мърморене. Движеха се в колона по един, Сейчан беше последна.
— Стените — прошепна Лена. — Твърде гладки са, за да са естествени.
Грей прокара пръсти по тавана и осъзна, че е права. Освен това проходът беше твърде прав.
Водата ставаше все по-дълбока.
На следващата крачка подът изчезна под крака му. Това го свари неподготвен и главата му се озова под водата заедно с фенерчето. Лъчът освети стъпала, които водеха надолу.
Грей се обърна, изплува и изпъшка.
— Спрете и чакайте. Ще се гмурна да проверя пътя напред.
— Внимавай — предупреди го Лена.
Грей смяташе да прави точно това.
Знаеше обаче, че трябва да бързат. Довери се на инстинкта си, пое дълбоко въздух и се гмурна.
Зарита силно и последва лъча на фенерчето по стръмните стъпала. Движението му раздвижи натрупалата се тиня, която размъти бистрата вода. Налягането в ушите му се повишаваше. Най-сетне стигна края на стъпалата и видя тъмен тунел.
Спря. Чудеше се дали да продължи, или да се върне.
Стисна зъби, оттласна се от най-долното стъпало и заплува, теглен напред от загадката и бутан от напрежението. От двете му страни се откриваха малки помещения. Фенерът освети смътни очертания на предмети, потънали в тинята и покрити с водорасли. Нямаше достатъчно въздух да се любува на забележителностите, така че продължи напред, без да спира.
Все пак помещенията показваха недвусмислено, че мястото е било обитавано.
Проходът свърши с друго стълбище, което се издигаше в тясна спирала.
Грей насочи лъча нагоре. Дробовете му копнееха за глътка въздух. Знаеше, че това е точката, от която няма връщане. Оставаше му достатъчно въздух, за да се върне при другите — или можеше да рискува и да продължи напред.
Спомни си разказа на Роланд за историята на Харамило. Той твърдял, че има път, но… но бяха минали десетилетия. Нямаше как да се разбере дали подземната система се е наводнила още повече през изминалите години… или дали тези тунели изобщо са същите, по които е минал младият Харамило.
Грей пропъди съмненията и предпочете да последва друг съвет.
Думите на Сейчан отекнаха в главата му.
„Просто иди и виж“.
00:54
Сейчан се плъзна покрай Роланд и Лена и насочи фенерчето си към дълбините. Тинята блокираше лъча и достигаше до горното стъпало на стълбището.
„Твърде дълго се забави“.