Лена кимна.
— Може би подобна заплаха обяснява и защо тези учители са имали нужда от отделен дом. Място, на което да се оттеглят от света, за да изучават в мир и да запазват важното, като от време на време излизат, за да споделят знанията си.
Роланд погледна към поредното стълбище при отсрещната страна на помещението.
— Но какво е станало с тях? Къде са отишли?
Докато вървяха към тъмните стълби, се боеше, че може никога да не научат истината — но също толкова се страхуваше, че ще я научат.
01:47
Грей поведе останалите надолу по стъпалата, които сякаш нямаха край. Според преценката му вече се намираха петнайсет или двайсет етажа под земята. Представи си как групата му се спуска в сух кладенец, заобиколен от всички страни от вода.
„Колко надолу стига това?“
Избърса потта от челото си. Всяко следващо ниво бе по-горещо от предишното, а миризмата на сяра се засилваше, сякаш се спускаха в ада.
Най-сетне краят на стълбището се появи пред тях. Отдолу до тях достигаше сребристо сияние. Отначало Грей си помисли, че там има някакъв източник на светлина, но след като стигна последните няколко стъпала видя, че лъчите на фенерите им се отразяват от кристални повърхности.
— Невероятно — промълви Роланд.
Подобно на златната зала горе, тази бе кръгла, приблизително със същите размери, само че тук всяка повърхност бе покрита с кристали. Подът и стените бяха покрити с нещо като кварц, скъпоценни камъни и други цветни кристали. Таванът представляваше безлунно небе с парченца кварц, инкрустирани в плочи от обсидиан. Поддържаше го колонада от кристални колони с почти готически дизайн, с пиедестали и капители, украсени със скъпоценни камъни и свързани със сводове.
Под сводовете имаше врати с инкрустирани камъни, чиито каси бяха запечатани с черен восък. Две от тях, разположени една срещу друга, зееха отворени. По пода се търкаляха счупени парчета от печатите им.
Роланд тръгна към едната, а Лена към другата.
Грей и Сейчан тръгнаха към центъра, привлечени от онова, което беше оставено там.
— Библиотека — извика Роланд. Лъчът на фенера му осветяваше помещението. — Тук има стотици рафтове, всичките обковани със злато, и продължават нанякъде. И толкова много книги… — Той се наведе.
— Има една на пода, сякаш някой я е свалил от рафта и я е зарязал тук. Може да е работа на Харамило.
— И при мен е същото — обади се Лена от отсрещната страна. — Златни рафтове. Освен това виждам още помещения след това.
Роланд огледа захвърлената книга.
— Нищо чудно, че Харамило така и не я е върнал на мястото ѝ. Тежи поне двайсет килограма. Корицата е от някакъв черен метал, а страниците ми приличат на тънки листа мед. Не разчитам писмеността, но изглежда е същото линейно писмо, което видяхме върху камъните горе и на най-долния ред от онзи коридор с надписите на различни езици.
— А при мен… — благоговейно се обади Лена, — при мен книгите са от фини листа гравиран кристал. Различавам геометрични фигури и странни символи, за които мога да се закълна, че са математически формули.
Преди двамата да са се запилели навътре в библиотеките, Грей им нареди да се връщат:
— Елате тук.
Двамата със Сейчан бяха спрели пред най-голямата загадка на помещението.
В центъра имаше дълъг подиум от голям блок полупрозрачен кварц. Върху него лежеше човешки скелет, направен от злато. Всяка кост и става бяха представени съвършено. Фигурата лежеше по гръб — и държеше познат на вид златен жезъл.
— Какво ще кажете за това? — попита Грей, когато Роланд и Лена застанаха до него.
— Това трябва да е Реброто на Ева, подобно на онова от слонова кост, което видяхме в параклиса. — Роланд плъзна лъча на фенера си по дължината му, осветявайки фините резки, по древния ярд, свързан с обиколката на Земята. Гласът му стана приглушен от благоговение. — В Откровение 21:15 се казва: „И [ангелът,] който говореше с мене, имаше златна тръст, за да измери града и портите му и стените му“. Възможно ли е това да е същата мярка за дължина?
Никой не му отговори.
Вместо това Лена насочи светлината си към самия скелет и промърмори:
— Странно…
— Какво има? — От формата на черепа Грей разбираше, че златният скелет е на неандерталец хибрид, но реакцията на Лена показваше, че е видяла и още нещо в него.
Тя поклати глава.
— Физиологичният детайл е изумителен… но и сгрешен.