Дзяйин се обърна и отговори ясно и отчетливо на мандарин:
— Не ме прекъсвате, Zhõngxiào Сун. — Говореше учтиво, но наблегна на думата подполковник, за да напомни на офицера по-долния му чин. — Какво има?
Чан Сун леко сведе глава, преди да отговори. Стоеше изпънат като нея и беше облечен в безупречна униформа, но беше с двайсет години по-млад и носеше всички характерни черти на младостта — стегнати мускули, черна коса и гладко лице; в очите му се четеше амбиция.
Чан беше онзи млад офицер, отведен от тибетския пастир до пещерата по снежните склонове на Кайлаш. Откритието му там и ролята му тук му спечелиха повишаването — но също като нея, той искаше това начинание да го издигне още повече, та дори да се наложи да я прегази.
— Реших, че трябва да знаете, че екипът ми пристигна с пратката от Хърватия — каза той. — В момента ги водят насам.
— Много добре. А другата пратка от Съединените щати?
— Още пътува. Би трябвало да пристигнат до няколко часа.
Тя кимна, признавайки с неохота заслугите му. Макар че тя командваше комплекса, Чан Сун координираше военните и разузнавателните страни на операцията. Ролята му бе да е нейната силна ръка — но тя си даваше сметка колко много му се иска един ден да обърне тази ръка срещу нея.
С тази мисъл реши да го постави на мястото му.
— Чух, че сме изгубили контакт с нашия човек от научната общност в Белия дом. Била застреляна по време на операцията в Атланта.
Чан сведе поглед.
— Трагична загуба, но трябва да покажем, че е заслужена.
Отговорът му беше насочен към нея. Тя бе научен ръководител на проекта и оправдаването на загубата зависеше от нея и екипа ѝ.
— А нежеланите лица в Хърватия? — притисна го тя. — Премахнати ли са?
Говореше спокойно, но раздразнението продължаваше да гори в нея. Източниците на Чан твърде късно бяха научили, че близначката на американката е на място в онези планини. Пристигнала един ден по-рано от очакваното. Планът беше да я отвлекат от Лайпциг преди да напусне Германия. С двете сестри в ръцете ѝ тя можеше да използва едната срещу другата, за да спечели съдействието им. Освен това грешката на разузнаването изискваше ускоряване на плановете за набега в лабораторията за примати в Щатите. Вероятно това бързане бе допринесло и за загубата на човека им в Белия дом.
— Смятаме, че доктор Лена Крандъл е мъртва — каза Чан, — но търсенето продължава, за да го потвърдим.
— А десетимата, които изгубихте там?
Чан въздъхна и раздразнението му си пролича — нещо, което рядко се случваше.
— Телата им са чисти. Никой няма да може да ги свърже с нас. Вече сме подготвили опровержение, ако бъдат повдигнати някакви обвинения.
— Имате ли предположение кой е елиминирал хората ви?
Чан поклати глава и очите му се присвиха от гняв — не заради смъртта на другарите му, а заради черното петно в досието му.
— Все още не.
— Може би това е нещо, с което следва да се заемете — каза тя, доволна, че може да насочи вниманието му другаде. Посочи вратата. — Трябва да се приготвя да посрещна гостите ни.
— Да, генерал-майор Лау. — Той се поклони и излезе.
Тя се обърна отново към прозореца и се загледа към синьото езеро. Представи си друго езеро, лежащо в сянката на връх Кайлаш в Тибет — Ракшастал, Дяволското езеро, наречено така заради горчивите си води и демона с десет глави, за който се твърдеше, че се спотайва в дълбините му.
Намръщи се на отражението си — на този свят имаше и по-лоши неща от демоните.
„Особено когато аз имам пръст в създаването им“.
07:44
Куон Джен се препъваше по коридора със закопчани отзад ръце. Двамата войници вървяха от двете му страни. Единият го държеше за рамото; другият държеше електрическия остен, с който го подканяше да не спира. Вървяха по дълъг широк коридор, изсечен в сърцето на комплекса, коридор, по който малцина имаха право да минават. Няколко лица се обърнаха към него, докато го водеха, но хората тутакси свеждаха уплашено очи и бързаха да се дръпнат от пътя им.
От страничен коридор се появиха четирима войници, пазещи двама по-възрастни мъже, които изглеждаха изтощени и също бяха с белезници. Други двама войници мъкнеха след тях голям подобен на ковчег сандък. Куон предположи, че идват от военната площадка за хеликоптери, която обслужваше комплекса.
Погледна с безпокойство натам и си спомни как самият той бе пристигнал тук преди десет месеца, толкова горд и изпълнен с надежди. Сега картината пред очите му се разми от сълзите, когато си представи възрастната си майка, която обичаше да посещава чайните на Шанхай, и по-малката си сестра, която се грижеше за нея. Спомни си и блясъка в очите на приятелката му в тъмното, лекото докосване на устните ѝ.