Гласове го изтръгнаха от унеса му. Новодошлите пленници си шепнеха на английски и се оглеждаха. Подкараха ги бързо покрай него, най-вероятно към кабинета на генерал-майор Лау. Куон срещна погледа на по-възрастния от двамата. Човекът изглеждаше също толкова уплашен, но гласът му бе спокоен. Той извика на Куон, може би доловил евентуален съюзник в лицето на някой, който също е под стража.
— Ти там! Какво е това място?
Куон знаеше достатъчно английски, за да го разбере, и изрече една дума, едновременно предупреждение и описание на това място:
— Dìyú… — Проточи врат, докато се разминаваха, и повтори: — Тã shì dìyú!
Другият пленник изгледа смаяно Куон и каза с френски акцент:
— Той каза… Каза: това е адът.
Куон искаше да извика, да им каже още, но в гърба му избухна болка от забития в тялото му остен. Той изпъшка и остана на крака само заради желязната хватка на лакътя му.
С мъкнене и ръчкане го поведоха до края на коридора и през лабиринт от други проходи. В съседните помещения видя помещения с овце и дори с космати якове. Накрая стигнаха висока арка над голяма черна стоманена врата. Над нея светеше огненочервен надпис.
— Не! — изстена Куон, когато го прочете.
Ковчегът.
Носеха се слухове за хранилището, макар че малцина бяха виждали какво се крие зад високата стоманена врата.
Единият от войниците постави длан на светещия в синьо четец на стената. Секунди по-късно дебелата врата се отвори с въздишка на хидравличен механизъм.
Студен полъх достигна до Куон и донесе миризма на мускус, по-силна и от тази на яковете, покрай които бяха минали. Куон настръхна и се дръпна назад от инстинктивен ужас. Но силни ръце сграбчиха раменете му. Свалиха му белезниците и го блъснаха през вратата.
Той падна на колене. Намираше се в клетка. Зад дебелите ѝ пръчки имаше голям хабитат, изсечен в скалата. Стените се издигаха на двайсет метра и образуваха яма, чийто под бе осеян с черни канари. От двете страни отвесните скали бяха осеяни с пещери — някои на нивото на земята, други по-високо.
Вратата зад него се затръшна.
Сърцето му заблъска.
„Моля те, не…“
В пещерите се раздвижиха сенки. По-наблизо една от канарите се размърда, разгъна се и…
Куон изпищя, втурна се назад и заблъска по стоманената врата — а вратата на малката му клетка се отвори с дрънчене.
II.
Останката от Ева
10.
30 април, 05:45
Загреб, Хърватия
Щом влезе в малката кухня, Грей видя смесицата от надежда и страх на лицето на Лена Крандъл.
Издялани на ръка греди поддържаха ниския таван, а стените бяха от неизмазани тухли. Кухнята беше в жилището на енорийския свещеник на църквата „Св. Екатерина“ в столицата на Хърватия Загреб. Лена седеше на старата дъбова маса в дъното. Зад нея имаше почерняла от сажди каменна камина, в която гореше огън.
— Някакви новини за Мария? — попита тя.
Сейчан също го погледна с очакване, пристъпи откъм кухненския плот и му подаде чаша кафе. Грей я взе, взе си и парче пай със сирене от подноса зад нея — нещо, наречено щрукли — и отиде до масата.
— Получих новини от Вашингтон. Продължават да следят джипиес предавателя, за който се смята, че е в групата на сестра ти, но получават сигнал само от време на време.
Лена сведе поглед. Беше стиснала ръце върху масата.
— Гривните за наблюдение са предназначени за къс обхват. Предпазна мярка, за да следим Баако, ако случайно се изгуби в гората на центъра или мине през оградата.
Грей се опита да си представи горилата хибрид. По време на напрегнатото нощно пътуване през бурната планина от Огулин до Загреб Лена бе описала изследването си, както и необичайния му обект. Набегът в изследователския център трябваше да е свързан с атаката тук.
„Но как и защо?“
Представи си лицето на Ковалски и се зачуди дали е жив.
Лена изглеждаше също толкова уплашена за сестра си.
Той се опита да я успокои.
— Засега предавателят продължава да работи достатъчно добре, за да знаем, че сигналът се движи на запад през Тихия океан. Вече сме вдигнали във въздуха екип, който ги настига. Щом похитителите кацнат, ще стегнем обръча около тях.