Дуло на автомат избута Ковалски от асансьора и го накара да последва клетката. Той полагаше всички усилия да изглежда уплашен: беше присвил рамене, но оглеждаше рафтовете в търсене на нещо, което би могло да му послужи. Всички сандъци и кашони обаче бяха с надписи на китайски и нямаше как да разбере какво има в тях — оръжия или спагети.
Излязоха от склада и продължиха през лабиринт от коридори, рампи и покрай подземни помещения, в които имаше кози, овце и няколко оклюмали свине.
„Какво е това място, по дяволите?“
Докато вървяха, броят на персонала — предимно с лабораторни престилки, униформи или работни комбинезони — постепенно намаля, докато не стигнаха до район с гневни на вид червени знаци.
Дори Ковалски можеше да се досети за значението им.
Забранен район… Влизането забранено.
Групата им обаче продължи напред. Тук нямаше други хора. Накрая стигнаха до нещо като дълъг затвор с редица бетонни клетки с размерите на гараж. Изглеждаха празни, но ако се съдеше по драскотините, дупките и петната по бетона, бяха използвани усилено.
В другия край имаше стоманена врата като на банков трезор с кървавочервен светещ надпис над нея. Един от войниците посочи към нея, но друг го удари по ръката и го сгълча. Явно дори любопитството какво има зад вратата се наказваше сурово.
Ковалски присви очи.
„Интересно…“
Но вратата не беше тяхната цел. Електрокарът спря насред клетките и водачът му излая нещо на китайски. Един войник изтича напред и отключи една клетка, а водачът спусна клетката на Баако на пода. Другите двама войници тръгнаха напред, като метнаха автоматите си на рамо и извадиха електрическите остени. Четвъртият държеше автомата си насочен към гърдите на Ковалски, като гледаше да стои достатъчно далеч, ако на пленника му хрумне да предприеме нещо.
Войниците с остените завикаха и заръчкаха Баако, който се беше свил уплашено в дъното на клетката — опитваха се да го накарат да влезе в отключената клетка. Ковалски можеше само да си представи ужаса на разтрепераното създание.
— Спрете! — накрая извика той и вдигна ръце с разтворени длани, за да покаже, че иска да помогне. — Оставете ме да го взема преди да сте му докарали инфаркт, мътните да ви вземат!
Нямаше представа дали някой от похитителите му знае английски, но показа намеренията си ясно, като бавно пристъпи към отворената врата на клетката на Баако и махна на косматия приятел да дойде при него.
— Всичко е наред, Баако — каза той. — Ще го направим заедно.
Независимо дали го бяха разбрали, или не, войниците го оставиха на мира.
Баако дишаше тежко, очите му се стрелкаха във всички посоки. Изглеждаше така, сякаш ще рухне всеки момент.
Ковалски се потупа по гърдите. „Погледни ме, приятел“.
Очите на Баако се обърнаха към него.
Ковалски вдигна ръка и започна бавно да прави знаци, като се обръщаше към обучението на Баако, за да го отдалечи от ръба на сляпата паника. Накрая скръсти юмруци и ги потупа в китките.
[Аз ще те пазя.]
Баако продължаваше да диша тежко, но погледът му се успокои. Ръцете му, с които беше прегърнал косматите си колене, се отпуснаха и той също тупна юмруци, като изсумтя тихо.
Ковалски кимна.
— Точно така.
Баако протегна ръка към него и Ковалски за миг си помисли за сестра си Ани. Тя често посягаше към него така, търсеше утеха от по-големия си брат винаги, когато беше уплашена, било в кабинета на лекаря или по време на някой от пристъпите на пиянска ярост на баща им.
Топли пръсти се свиха около неговите.
„Точно така, приятел“.
Ковалски поведе Баако от електрокара, помогна му да скочи на пода и го поведе към бетонната клетка. От една килия в друга.
Един от войниците излая нещо и пръстите на Баако се свиха толкова силно, че едва не смазаха ръката на Ковалски. Той стисна зъби от болка и махна с другата си ръка на групата.
— Дръпнете се назад, по дяволите!
Клетката беше мизерна. Бетонният под беше покрит с тънък слой пръсната слама. Кофата в ъгъла беше наполовина пълна със зеленикава вода. Нямаше играчки и въжета за люлеене — нищо, което да разсее Баако от мрачната обстановка. Най-лошото бяха стоманени окови, висящи застрашително от задната стена.
Един войник извика на Ковалски, този път по-меко, и му махна да излезе.
Ковалски погледна пръстите, които продължаваха да го държат здраво.
„Майната му!“
Седна на студения бетон и потупа сламата до себе си, приканвайки Баако да седне до него, после се обърна към войника.