— Оставам.
„По-добре тук, отколкото другаде“.
Войникът се посъветва с другарите си и сякаш стигнаха до някакъв консенсус. Един от тях вдигна кош с връзки натъртени банани, моркови и клонки с листа, пусна го през прага и го срита към тях. Друг затвори вратата и я заключи с голям ключ.
— Май разбраха — промърмори Ковалски под нос.
Електрокарът обърна и се отдалечи, следван от войниците. След излизането им от затвора двойната врата се затръшна, но преди това Ковалски забеляза, че единият остава на пост от другата страна.
„Значи не поемат никакви рискове с новите си затворници“.
Ковалски освободи ръката си от пръстите на Баако и се изправи. Погледна към другия край на коридора, към затворената стоманена врата. Забеляза светещия до нея четец на длани и редицата насочени към клетките камери по тавана.
Баако също използва възможността да се огледа и подуши въздуха. После доближи нос към едно тъмно петно под сламата. Каквото и да беше надушил, миризмата го накара да се дръпне.
Ковалски не го винеше. Приличаше на засъхнала кръв.
За да разсее Баако, той вдигна коша с храна и отиде до маймуната.
— Не е точно пица и бира, но ще свърши работа.
Остави коша на пода, извади един банан и му го подаде. Баако клекна и се извърна — отказваше храната. Не беше ял, откакто го бяха заловили. Мария го беше накарала да пийне малко вода, но това беше всичко.
— Трябва да ядеш — каза Ковалски.
Баако се обърна и докосна устните си. В очите му продължаваше да се чете страх.
„По дяволите, забравих за предавателя…“
Премести се така, че да застане между камерите и Баако, и протегна ръка.
— Всичко е наред. Изплюй го.
Баако го разбра достатъчно, за да се подчини. Олигавената гривна падна в шепата на Ковалски и той я огледа, като продължи да стои с гръб към камерата. Зелената светлина, която обикновено светеше на джипиеса, сега едва мъждукаше. Батерията свършваше.
„Не че върши някаква работа под целия този бетон“.
Изруга под нос.
Баако изсумтя разтревожено и наведе глава — може би беше решил, че Ковалски му е ядосан.
— Не говоря на теб, приятел. — Той прибра предавателя и забрави за него. Точно сега имаше по-непосредствена грижа. — Хайде да хапнеш нещо.
Отново подаде банана, но получи само отчаян поглед от страна на съкилийника си. Сестра му Ани често правеше подобна физиономия, когато се опитваше да я накара да яде. Отчасти анорексията ѝ се дължеше на болката, но до голяма степен бе и отражение на жалките опити на брат ѝ в готвенето.
Ковалски седна до Баако. Сложи банана в скута си, после вдигна ръце настрани, стисна юмруци и наду мускули.
[Трябва да си силен]
Повтори знака, като леко го промени — сви пръсти като хищни нокти, след което стисна ръце.
[И храбър]
Накрая събра пръсти и ги доближи до затворените си устни.
[Затова трябва да ядеш]
Баако погледна банана. Ковалски го взе, обели го и отново му го подаде.
Баако най-сетне посегна и го взе. Пъхна обеления край между устните си, после имитира първия знак на Ковалски с вдигнатите юмруци и стегнатите мускули. Накрая посочи Ковалски.
[И ти трябва да си силен]
Отхапа половината банан и му подаде другата половина.
Ковалски изгледа банана с гримаса, после сви рамене.
„Майната му“.
Взе банана, дообели го и задъвка.
„Е, все нещо трябва да се яде“.
15:13
„Къде ме водят?“
Уплашена от онова, което я чакаше, Мария вървеше по пищен коридор. Стените бяха покрити с алена щампована коприна, дограмата на прозорците бе позлатена. Под краката ѝ имаше тъкана на ръка пътека, приличаща на гоблен.
„Къде съм?“
След като я отделиха от Ковалски и Баако, Гао я качи в асансьор и се спуснаха в подземен комплекс, където ги чакаше войник с електромобил, който ги закара през подземното съоръжение. В движение Мария успя да надзърне през прозорците в големите лаборатории. Разпозна оборудване, използвано при генетичните изследвания — термични барабани за размножаване на ДНК, фурни за инкубация на нуклеотидни сонди, центрофуги за разделяне на макромулекули. В едно помещение имаше апарат „СекуиДжен“ като онзи в собствената ѝ лаборатория, използван за секвентиране на ДНК.
Накрая стигнаха до друг асансьор и Гао я принуди с вдигнат пистолет да влезе в кабината, която се качи в тази по-стара сграда. Ако се съдеше по резбите по дървото и обзавеждането, сякаш беше прехвърлена от съвременната епоха в седемнайсети век. По дължината на коридора имаше малки прозорци с изгледи към някакво езеро с водни птици, а зад дърветата се виждаше и останалата зоологическа градина.