„Значи още съм на територията на зоопарка“.
Напред имаше затворена врата, пред която стоеше мъж с униформа и високи черни ботуши. Макар да изглеждаше няколко години по-възрастен от нея, той беше красив по един пакостлив начин — черта, която се подсили от топлата усмивка, с която ги посрещна — или по-точно, посрещна спътника ѝ.
— Гао, huanãyíng huí jiã, dìdu.
Гао прибра пистолета в кобура си и го прегърна.
— Xiè xie, Чан.
От искрената им прегръдка Мария предположи, че са братя, и чак после видя приликата помежду им. Докато двамата разговаряха полугласно, тя забеляза недоловимата разлика в поведението им, дължаща се не само на разликата в годините, но и вероятно на по-високия чин на Чан.
Накрая по-големият брат — Чан — почука на вратата, чу се приглушен отговор и той отвори. Влезе пръв, а Гао я бутна да го последва.
Мария си спомни предупреждението му, когато го попита къде я водят.
„При генерал-майор Лау. Да видим дали ще живеете“.
Очакваше да я разпитва някакъв строг китайски военен, но когато влезе, видя слаба жена с колосана зелена униформа. Гърдите ѝ бяха покрити с разноцветни ленти, а на пагоните ѝ имаше големи звезди. Ако се съдеше по сивата коса и бръчките по лицето ѝ, вероятно беше над петдесет.
Жената не беше сама.
На съседното канапе седяха двама по-възрастни мъже, които не бяха китайци. А от двете страни на широкия прозорец зад бюрото на генерала стояха двама въоръжени стражи.
По-възрастният от мъжете се изправи. На лицето му се изписа объркване и шок, докато нагласяше очилата си и я оглеждаше.
— Лена?
Мария беше свикнала с подобни обърквания и го поправи.
— Лена е моя сестра, близначки сме. Аз съм Мария.
— А, да, да — каза мъжът и се отпусна обратно на канапето, засрамен от грешката си.
Не беше необходимо да чуе британския му акцент, за да се сети, че това трябва да е професор Алекс Райтсън, геологът, открил пещерната система в Хърватия. Монк ѝ беше показал снимки на двамата отвлечени изследователи. Другият очевидно бе френският палеонтолог д-р Дейн Арно. Макар че бе с двайсет години по-млад от геолога, в момента изглеждаше също толкова изнемощял и стар.
Жената заобиколи бюрото.
— Доктор Крандъл, много се възхищавам на работата ви. Аз съм Дзяйин Лау, генерал-майор от Народната освободителна армия.
И ѝ протегна ръка. Мария я стисна — не искаше да е груба с жената, която щеше да реши участта ѝ.
Погледът на Дзяйин се премести към Гао и по-големия му брат и тя бързо каза нещо на мандарин и посочи вратата. Чан се опита да възрази и изглеждаше разтревожен, но тя го скастри и той излезе бързо, следван от Гао.
Щом видя раздразнението им, Мария почувства малко повече симпатия към домакинята.
Въпреки това реши да мине в настъпление. Изправи рамене и попита твърдо:
— Откъде знаете за работата ми?
Дзяйин ѝ махна да седне във фотьойла срещу канапето.
— Кой според вас финансираше проучването ви?
Не толкова поканата, колкото шокът накара Мария да се отпусне тежко в креслото.
— Ка… какво искате да кажете?
— Вашият защитник от Националната научна фондация, жената, която участваше в научния съвет на Белия дом и помогна на вас и сестра ви за финансирането на изследването ви…
— Ейми…
Дзяйин кимна.
— Да. На доктор Ву беше добре платено да улесни потока пари от Академията за военни науки в Пекин към вашия център за примати в Съединените щати. Жалко, че я изгубихме.
„Изгубили са я?“
Мария се опита да запази безстрастна физиономия, докато умът ѝ бясно работеше в опит да проумее всичко, което бе чула. Ако казаното беше истина, значи двете с Лена от самото начало бяха работили за китайците. Били са кукли, чиито конци са се дърпали от Ейми Ву.
„Как е възможно това?“
Мария смяташе Ейми за приятелка. А вместо това тя се бе оказала нещо като къртица. Мария задиша тежко, идеше ѝ да стисне главата си с ръце. Спомни си колко здраво ги гонеше Ейми, как ги караше да работят по-бързо, да оставят настрана първоначалните си опасения около създаването на горила хибрид, за да проверят теориите си.
Открай време идеята да използват човекоподобни маймуни в научно изследване не ѝ харесваше. Беше водила разгорещени спорове с Ейми по тази тема. Човекоподобните маймуни бяха интелигентни животни с богат емоционален и когнитивен живот. Показваха признаци, че се самоосъзнават, можеха да разберат индивидуалната си роля в миналото и бъдещето. Какво право имаха хората да ги затварят и измъчват в името на науката?