Права беше. Дори в малкото село, където бяха спрели да обядват, имаше книжарница с доста книги на полски.
— През 1857 година папа Пий XI дал църквата на Конгрегацията на възкресението, които са полски орден — обясни Роланд. — Интересното е, че папа Йоан Павел II често посещавал това светилище и дори дошъл тук веднага след избирането му за папа. Същото се отнася и за наследника му, папа Бенедикт.
— Значи отец Кирхер е оставил сърцето си тук — отбеляза Грей. — Както и един папа от онова време. А сега папите идват тук на първото си поклонение. Определено изглежда, че това място е важно.
Роланд вдигна пътеводителя.
— Тук пише също, че в светилището са погребани светите мощи на повече от двеста светци.
Лена се обърна от прозореца, заинтересувана от този странен факт.
— Защо толкова много?
— Вероятно защото повечето хора вярват, че тази църква е най-старото марианско светилище на света.
Лена сбърчи чело.
— Марианско?
— Място, посветено на Мадоната, на Дева Мария — обясни Роланд. — Светилището е било основано от император Константин някъде през четвърти век. Бенедиктинският орден се грижил за това място в продължение на почти хиляда години, след което то запустяло. Смята се, че самият свети Бенедикт е прекарал известно време тук в уединение и молитви, като е живял в една пещера на няколко крачки от църквата. Тя още може да се посети.
— Мисля, че приключих с пещерите в обозримо бъдеще — каза Лена и Сейчан изсумтя развеселено.
Подминаха малко гробище и Грей паркира на почти пустия паркинг до един манастир. Църквата на светилището се намираше наблизо. Невзрачната ѝ романска фасада с нищо не загатваше за значението на това място. Кръглият прозорец розета над простите дървени врати отразяваше слънчевата светлина, а под него имаше бронзова статуя на някакъв папа, вдигнал ръка за благословия.
— Това ли е мястото? — малко разочаровано попита Лена.
Грей слезе от колата и се огледа. Макар църквата да не изглеждаше впечатляващо, гледката от скалата компенсираше. Планините се губеха в далечината на север и юг, а на изток се откриваше широка долина, спускаща се далеч долу на отвесни скали и гори до далечните поля и лози.
Останалите също слязоха и се събраха около него.
— Първо да проверим църквата — каза Роланд. — Монахините вероятно знаят повече за загадките на това място, отколкото ще открием в туристическия пътеводител.
И тръгна към вратата, като оправяше бялата си якичка. Грей и двете жени го последваха. Ако някой можеше да изкопчи тайните от местна монахиня, това щеше да е свещеник от същата вяра.
Слънцето беше в зенита си и денят бе топъл и светъл, което превръщаше студените бурни планини на Хърватия в далечен спомен. Въпреки това Сейчан беше нащрек и често поглеждаше към пустия път, водещ дотук. Когато стигнаха вратата на църквата, тя изостана.
— Нещо не е наред ли? — попита Грей.
— Подходът дотук… — Тя присви очи. — Има само един път нагоре и надолу.
Права беше. Бяха изолирани на върха и лесно можеха да ги приклещят. След станалото в Хърватия Грей не я винеше за подозрителността ѝ. Той пооправи лекото си яке и докосна тежкия „Зиг Зауер“ в кобура под мишницата си.
Сейчан забеляза движенията му и го погледна в очите.
— Ще остана тук. Вие поогледайте.
Грей оценяваше предпазливостта ѝ. Макар да нямаше признаци, че ги следят, защо да рискуват? Стисна за миг ръката ѝ. Пръстите му се плъзнаха по вътрешната страна на китката ѝ и той си спомни как беше целувал нежната плът — но сега усети твърдата дръжка на скритата под ръкава ѝ кама. Тя му напомни за истинската природа на жената, която обичаше, за сместа от нежност и стомана.
Такава беше Сейчан.
Роланд отвори вратата на църквата.
— Захващай се за работа — дрезгаво прошепна Сейчан на Грей. В изумрудените ѝ очи се четеше предизвикателство и заплаха: „И не ме оставяй да чакам твърде дълго. Кой знае в каква пакост ще се забъркам?“
11:21
Роланд влезе в църквата, топна пръсти в купела до вратата и прошепна молитва. Прекръсти се, като се поръси със светена вода. Както обикновено, влизането в дома Господен го изпълваше с трепет и благоговение. Дори лекият аромат на тамян, смесен с дима на свещите, го посрещаше като скъп приятел.
Макар отвън църквата да изглеждаше неугледна, отвътре белите гипсови стени бяха изпълнени със святост и се извисяваха в готически сводове. Пътеката между дървените пейки водеше към олтара, а на площадка отгоре се издигаше великолепен орган от осемнайсети век. Отстрани имаше прозорци със стъклопис и минаващата през тях слънчева светлина осветяваше вековни стенописи и картини. Но истинското съкровище на светилището Менторела беше олтарът.