Лена предпазливо се отдръпна от дупката. Роланд пристъпи до нея, а Грей извади ключа и отиде при тях.
Рампата водеше към тънещи в полумрак стъпала, скрити под олтара. Изглеждаха изсечени в самата скала и се спускаха стръмно надолу.
— Като тъмно огледало на Свещеното стълбище отвън — прошепна Роланд.
„Но накъде води?“ — помисли Лена.
12:18
Сейчан се придържаше към сенките на манастирските стени. Обедното слънце се издигаше високо в ослепително синьото небе. Един сокол бавно кръжеше във въздушни течения, издигащи се от загретите планини. Свежият въздух ухаеше на бор с лек примес на розмарин от манастирската градина. Чуваха се гласовете на монахините — надигаха се и затихваха в молитвен ритъм.
Сейчан се опита да си представи какво ли е да живееш в такова уединение и изолация, да бъдеш в мир със себе си и с Бог. Младините ѝ бяха пълни с ужас и отчаяние, докато се мъчеше да оцелее в бедняшките квартали на Югоизточна Азия. Именно там я вербуваха и я обучиха по брутален начин, за да унищожат малкото човечност, останала в нея. Едва наскоро тя бе успяла да се примири с миналото си и се зае да поправи злините, които беше извършила, и да намери някакво подобие на покой.
Покой, на който още нямаше доверие.
Знаеше колко лесно може да ѝ бъде отнет той.
Погледна към църквата и към параклиса горе. Преди няколко минути беше видяла как Грей се изкачва там с останалите. Не се съмняваше в любовта му към нея, нито можеше да отрече чувствата, които изпитваше към него. Но колкото и да се опитваше да го скрие — а тя беше добра в слагането на маски, — не можеше да се освободи от предпазливостта, когато беше около него. Това бе някаква комбинация от страх, че ще го загуби, наред с чувството, че не го заслужава.
„Нито пък този нов живот“.
Затръшването на врата насочи вниманието ѝ към църквата. Някаква двойка на средна възраст се насочи към малкия паркинг. Жената пъхна ръката си в ръката на съпруга си естествено и с лекотата на птичка, кацаща на клон. Каза нещо и мъжът се усмихна. Докато вървяха, двамата незабележимо се доближиха един до друг. Това бе танц, по-стар и от времето, подбуждан от двете им сърца, които биеха като едно, синхронизирани от изминалите години в съвършен ритъм.
Гледката я подразни — не защото им завиждаше, а тъкмо обратното. Намираше ги за наивни, блажено невежи за суровата реалност на живота. За нея подобен мир беше илюзия, нарочна слепота, подобна на капаците на кон, които му пречат да се подплаши от опасностите около него.
В крайна сметка единственият истински и вечен покой можеше да се намери в смъртта.
„А аз нямам намерение да си отида без бой“.
Отекващо буботене откъсна вниманието ѝ от двойката и го насочи към пътя. На завоя се появи туристически автобус и бавно запълзя нагоре. Беше боядисан в яркочервено, със стилизиран дракон отстрани. Беше виждала подобни автобуси из цяла Европа, пълни с азиатски туристи с фотоапарати, които се движеха на групи и се придържаха към собствената си култура като стена срещу чуждото влияние. Знаеше, че някои туристически компании дори съветват клиентите си да не опитват местната кухня, а да предпочетат сергиите за макарони или азиатските ресторанти.
Макар че подобни автобуси бяха често срещана гледка в Европа, Сейчан все пак се скри по-дълбоко в сенките на манастира. Знаеше, че някаква китайска групировка е отвлякла Ковалски и сестрата на Лена и вероятно бе устроила засадата в Огулин.
За всеки случай се премести до един тесен прозорец, отворен за лекия ветрец от планините. Гласовете на монахините в обедната молитва се засилиха. По-рано беше обходила района: направи пълна обиколка на мястото и огледа различните пътища за отстъпление.
Приклекнала, тя се заслуша в хрущенето на чакъла под гумите на автобуса, който влизаше в паркинга. Използва момента да се прехвърли през отворения прозорец в празната стая и загледа как автобусът спря сред облак от прах и отработени газове.
Секунди по-късно вратите се отвориха и от него започнаха да слизат хора, които се протягаха, прозяваха и проверяваха фотоапаратите си. Екскурзоводът — дребна жена с яркоалено яке в тон с боята на автобуса — отвори чадър със същия цвят. Използва го и за сянка, и за да привлече вниманието към себе си, докато дърдореше високо на мандарин. След известно суетене поведе групата към дървената врата на църквата.
Сейчан се загледа в туристите. Всички бяха китайци, от деца до прегърбени старци. Очевидно не бяха ударен отряд. Въпреки това подобна тълпа предлагаше идеално прикритие за всеки, който би поискал да се доближи до групата на Сейчан. Тя внимателно огледа всички, като обръщаше внимание на начина, по който се движат, с кого разговарят, как общуват.