Шестима мъже — в края на двайсетте и началото на трийсетте — я изпълниха с безпокойство. Не вървяха заедно, нито разговаряха с някой от останалите. Вместо това погледите им се насочваха към върха малко по-целенасочено от нормалното, а един се загледа няколко секунди по-дълго в паркирания им джип. Когато се обърна, Сейчан забеляза издайническа издутина под лекото му яке.
Можеше да е фотоапарат — но тя не се върза на тази версия.
Трябваше да измисли някакъв план.
Времето на покой беше изтекло.
12:32
Грей поведе надолу по тъмното стълбище. То беше тясно и коварно стръмно, поради което се налагаше да вървят в колона. Той осветяваше пътя с малко фенерче, а Лена вървеше зад него и си светеше с телефона. Въздухът бе с няколко градуса по-студен, отколкото в слънчевия параклис горе, както и по-сух, отколкото беше очаквал.
„Все едно влизаме в прашна египетска гробница“.
Роланд прокара пръсти по стената.
— Ако питате мен, това стълбище може да води до някаква пещера в планината, подобна на пещерата на свети Бенедикт.
След още няколко стъпала преценката на свещеника се оказа вярна — лъчът на фенерчето на Грей изчезна в пещера. Беше малка, широка не повече от метър и половина. Когато слезе от последното стъпало, петата му потъна в нещо като счукани камъни по пода. Дръпна се, за да направи път на другите. Хрущенето на стъпките им звучеше силно в затвореното пространство, но недостатъчно, за да заглуши изненаданото общо ахване.
Лена вдигна телефона си по-високо.
Роланд се олюля, сякаш всеки момент щеше да рухне на колене.
В отсрещния край на пещерата върху изсечен от скалата трон седеше бронзова фигура на Дева Мария, точно копие на дървената Мадона в църквата — от короната с бижута на главата до младенеца Христос в скута ѝ.
— Прекрасна е — промълви Роланд.
Лена охлади ентусиазма му.
— Но не сме дошли тук заради нея. — Тя огледа каменните стени на пещерата. — Това е просто поредният параклис. Може би място, на което отец Кирхер се е молил на Дева Мария.
— Но все пак да откриеш такова свято място, скрито от векове… — Гласът на Роланд бе изпълнен със страст и звучеше така, сякаш щеше да заплаче. — Това е чудо!
Грей пристъпи напред и освети фигурата с фенерчето си.
— Засега не ме е грижа толкова за чудеса, колкото за отговори. Например, защо отец Кирхер е скрил тази статуя тук?
Погледна безметежните очи на Мадоната и си спомни как сестра Клара каза, че Кирхер поискал сърцето му да бъде погребано в църквата под святия ѝ поглед.
„Тук трябва да има нещо повече“.
Погледна в краката си и разрови едрия пясък. Не приличаше на отпадъци от строителството, а по-скоро на пълнеж на котешка тоалетна. Движението откъсна вниманието на Роланд от статуята.
Грей се наведе, взе няколко зрънца и ги разтърка между пръстите си.
— Прилича ми на материала с който беше запълнена ключалката. Някакъв пясък.
Роланд също се наведе и го огледа.
— Не е пясък — каза той и когато вдигна глава, на лицето му играеше лека усмивка. — А слюда.
— Слюда ли? — попита Лена.
— Да, слюда — потвърди Роланд. — Има я в торбички в някои шишенца с хапчета, за да попива влагата.
„Нищо чудно, че въздухът тук е толкова сух“.
— Материалът е бил интересен за учените от времето на отец Кирхер — продължи Роланд. — Той е написал няколко глави върху получаването му и способността да изсушава. Дори го е използвал, за да запази някои от частите на механичните си устройства.
Лена погледна назад към стълбите.
— Като заключващия механизъм горе.
Роланд кимна.
— Може би не само него — добави Грей. — Отец Новак, нали каза, че Кирхер е построил движещи се статуи, някои от които били изложени в музея му?
Очите на Роланд се разшириха.
— Не мисля, че… — Той се обърна към бронзовата скулптура на Мадоната. — Не може да бъде.
„Има само един начин да разберем“.
Грей отиде при статуята и я освети с фенерчето. Подозираше какво ще намери. Откри го в короната на главата на Мария — дупка във формата на кръст, оградена от полумесец от скъпоценни камъни.
„Като рога на елен“.
Роланд се прекръсти и прошепна молитва.
Лена изглеждаше не по-малко поразена от него.