Дишането ѝ стана по-трудно — осъзнаваше, че ако иска да живее, няма избор, освен да продължи напред. Много добре помнеше урока с бруталната екзекуция на професор Райтсън.
Бъди полезна… или умри.
Погледна към изхода. Един-единствен човек щеше да реши съдбата ѝ.
Сякаш в отговор на мислите ѝ вратата се отвори и на прага се появи фигура, следвана от въоръжен войник. Но новодошлият не беше онзи, когото очакваше Мария.
Ковалски влезе тежко в стаята. Изгледа намръщено мъжа с пистолета — онзи кучи син Гао — и се обърна към Мария. Лявата му буза беше превързана и беше облечен в нов комбинезон.
— Ето те и теб — измърмори той.
— Какво стана? — Тя се вгледа в лицето му. — Баако…
Ковалски докосна превръзката.
— Откачи. Нападна ме.
Сърцето на Мария прескочи един такт, но после Ковалски събра пръсти и ги вдигна под брадичката си.
[Лъжа]
И я изгледа многозначително.
— Трябва да слезем долу и да се опитаме да го успокоим.
Преди тя да успее да отговори, Гао сръчка Ковалски да влезе навътре в стаята.
— Генерал-майорът каза всички да чакате тук.
Ковалски стисна раздразнено зъби.
„Май засега никъде няма да ходим“.
Без повече обяснения Гао се обърна и излезе ядосано. Очевидно нещо тормозеше китаеца.
— Какво значи това? — обърна се Мария към Ковалски.
Той я погледна мрачно и прошепна:
— Мисля, че лошо ни се пише.
18:05
— Сигурен съм, че брат ми не е оставил следи за американците — настоя Чан Сун. Подполковникът стоеше мирно, но очите му горяха от гняв. — Готов съм да заложа живота си.
„Ще го имам предвид“ — помисли си Дзяйин.
Бяха в офиса на охраната на комплекса. По-рано беше получила предупреждение от Министерството на държавната сигурност, което ръководеше разузнавателните операции на Китайската народна република. Имаше данни, че американските разузнавателни служби подозират кой стои зад атаката срещу центъра за примати. И ако наистина беше така, тя трябваше да приеме, че американците ще пратят някой да проучи нещата.
„Освен ако вече не са пратили…“
Пришпори охраната и лично дойде тук, в сърцето на отдела, командван от Чан. Това беше нарочно навлизане в територията му, за да покаже яда си и да даде знак, че не е уверена в способностите на подполковника.
Погледът ѝ се плъзна по мониторите, заемащи трите стени. Обикновено техниците седяха на П-образно бюро под тях и наблюдаваха картините от различните камери, разположени из целия комплекс и зоологическата градина горе. Беше наредила всички да излязат, за да поговори с Чан на четири очи.
Остави го да кипи от скастрянето и се загледа в монитора, показващ горилата на д-р Крандъл, която седеше намусено в клетката си.
— И сте проверили подробно тялото и клетката на животното за скрита електроника.
— Гао лично се погрижи преди малко. След това претърсихме и онзи, който се грижи за горилата. Няма нищо. Както казах, брат ми не е допуснал никаква грешка, която да накара американците да погледнат към бреговете ни.
— Но според Министерството на държавната сигурност те правят точно това.
— Трябва да е свързано с нещо, което са научили от онази къртица в научния отдел към Белия дом. Кой знае какво им е казала доктор Ву, преди да умре? Или какво са научили американците след това?
Дзяйин си даваше сметка, че сценарият е доста вероятен. За щастие д-р Ву не знаеше никакви подробности за тези лаборатории. Въпреки това Дзяйин нямаше намерение да отпуска примката около врата на Чан или на по-малкия му брат. Не и докато не се увери напълно, че американците не знаят нищо за този комплекс.
— Ами доктор Крандъл? — попита Чан.
Дзяйин погледна друг монитор, който показваше помещението с американката и френския палеонтолог. Току-що към тях се беше присъединил отговарящият за животното, заведен там от Гао.
— Ще взема един техник да я претърси — каза тя. — Имам да обсъждам много неща с нея.
— Смятате ли, че ще сътрудничи?
— Сътрудничеството ѝ до голяма степен зависи от това дали сте в състояние да осигурите сестра ѝ. Как вървят нещата в Италия?
Дзяйин с удоволствие напомни за поредния провал на Чан. Оказа се, че Лена Крандъл е оцеляла в пещерите в Хърватия и бяга с малка група спътници, чиято самоличност и принадлежност си оставаха неясни. Дзяйин все още бе озадачена от странния път, по който бяха поели в Италия.
Просто нямаше логика.
„Защо им е да ходят в онова затънтено католическо светилище?“