Стисна ръката му и Монк разбра какво му казва без думи.
„Време е да се махаме“.
Станаха и започнаха да се отдалечават по крайбрежните алеи. Двамата войници вече се приближаваха. Монк вървеше плътно до Кимбърли, преструвайки се на обикновен турист. Вървяха, без да бързат. Монк беше вдигнал ръка и държеше лицето си извърнато от войниците. Очакваше всеки момент да чуе вик, заповед да спрат, но вместо това зад него се чу рев, съпроводен от познатия тътен на тежки ротори.
— Не поглеждай — каза Кимбърли и стисна ръката му.
Монк не изпитваше нужда да поглежда през рамо. Много добре можеше да си представи как хеликоптерът се издига от площадката в нощното небе. Не знаеше дали Ковалски и Мария са на борда му, но въпреки това усети неприятното чувство на поражение.
Нямаха избор и продължиха да се отдалечават. Дори Ковалски и Мария да бяха още тук, зоопаркът беше отцепен от китайската войска и изгледите да ги спасят се свеждаха почти до нула.
— А сега какво? — попита Кимбърли.
— Ще чакаме — отвърна той, макар че отговорът не му харесваше. — Да се надяваме, че Кат и директор Кроу са получили нов сигнал от предавателя. В противен случай сме прецакани.
Кроу му беше съобщил, че спасителният екип е пристигнал в Пекин с различни полети от различни посоки. Петимата командоси бавно се събираха на мястото за среща в очакване да получат зелена светлина от Монк.
Той се намръщи.
„Май ще се наложи всички да почакаме още“.
След като се отдалечиха достатъчно, Монк погледна назад към зоологическата градина.
„Какво става там, по дяволите?“
19:50
Мария се мъчеше да проумее какво вижда.
„Не може да бъде…“
Стоеше с Ковалски и Арно пред извитите прозорци, гледащи към хабитат с размерите на баскетболно игрище. Залата изглеждаше изкопана в естествената скала, а в стените зееха черни отвори на пещери. Вниманието ѝ обаче бе насочено към дъното на ямата.
На три етажа под нея едри космати създания бродеха или клечаха сред изкуствени голи дървета от бетон, някои от които изглеждаха натрошени на парчета от тях. Всички бяха високи по осем-девет стъпки и тежаха поне по половин тон, тоест бяха два пъти по-големи от типичната планинска горила. Краката им бяха дебели като стволове на дървета, а ръцете бяха само малко по-тънки. Повечето се движеха тежко, като се подпираха на юмруци, но най-големият стоеше изправен, показвайки целия си ръст и сребристата си козина. Създанието погледна нагоре към тях и нададе беззвучен рев — видяха се пожълтели кучешки зъби с дължина почти педя.
Сребристият пазеше наскоро убитата си плячка и очевидно се чувстваше заплашен от наблюдателите. По разкъсаното тяло в краката му още имаше парчета от раздрана униформа, подобна на комбинезоните на работниците, които Мария беше видяла тук.
Преди да успее да се извърне, изправеният звяр се пресегна, сграбчи нещо и го запрати към тях. Мария отстъпи крачка назад, когато нещото удари стъклото, изумена от демонстрацията на сила и ужасена при вида на откъснатата ръка, която се плъзна по прозореца, като оставяше кървава диря.
Ужасната гледка я изтръгна от шока ѝ.
— Какво… какво е това? — попита тя.
— Наричаме го Ковчега. Тук наблюдаваме творенията си — отвърна генерал-майор Лау. — Не се различава много от вашата класна стая в центъра за примати.
Мария отказваше да приеме подобно сравнение. Поклати глава, мъчеше се да се отърси от ужаса.
— Това са горили…
— Хибриди — ненужно я поправи Дзяйин.
Мария вече беше разбрала, че съществата не са обикновени човекоподобни маймуни. Спомни си масивния череп на праисторическата горила Gigantopithecus blacki. Тези създания бяха с подобни размери и форма, но тя знаеше, че това, което вижда долу, не е възкресеният чудовищен вид.
— Предполагам, че за създаването на тези екземпляри сте използвали ДНК от онзи мегантроп, който ни показахте — каза Арно.
Дзяйин кимна.
— Да. Използвахме различни техники, като ги усъвършенствахме през годините по метода на пробата и грешката. Накрая прибягнахме до разработените от сестри Крандъл протоколи, които ускориха програмата ни. Но докато Мария и сестра ѝ използваха за своя хибрид неандерталска ДНК, ние добавихме гените от костите на мегантропа. — Тя махна към прозореца. — Все пак, също като Крандъл, избрахме за първоначалния модел горили. Резултатите са толкова забележителни, колкото се надявахме. Дори мускулатурата на тези образци се оказа изключително мощна — те са два пъти по-силни от обикновена горила и десет пъти повече от човека.