Никой не ѝ обръщаше внимание.
През последния час беше захвърлила маскировката и се бе отървала от автомата, като през цялото време поддържаше контакт с тримата, зачислени ѝ в Рим. Сега бе вдигнала телефона до ухото си и слушаше как се установява обезопасена връзка с Пекин.
— Докладвайте — каза строг глас.
Тя веднага позна гласа на генерал-майор Лау и изправи гръб, сякаш леля ѝ стоеше пред нея.
— Целите бягат. За съжаление разположените при изходите хора не са ги видели да излизат от сградата.
— Наистина за съжаление.
Шу настръхна от гнева, който чу в гласа ѝ. След случилото се в планината едва бе имала време да организира подобаващо засада. Все пак се бяха сдобили с това предимство единствено благодарение на нейната находчивост и бърза мисъл.
Преди да се измъкне от планината и да открадне мотора тя бе сложила проследяващо устройство на кормилото на единствената кола, останала на паркинга. Благодарение на него успя да проследи целите си и да ги доближи, след като стигнаха в пренаселения Рим. Беше пристигнала навреме да види как четиримата влизат в сградата на университета.
След това беше съвсем лесно да обезвреди една монахиня в една празна зала, да скрие тялото ѝ в някакъв килер и да облече дрехата ѝ. Без проблеми се поинтересува за пристигането на такава необичайна и опърпана група и научи къде са отишли. После видя как хърватският свещеник слиза в библиотеката. Последва го, за да се възползва от възможността да премахне една от целите, но преди да успее да забие кама между ребрата му, свещеникът влезе в отдел, където не можеше да го последва.
Въпреки това от запитванията му на бюрото бе научила достатъчно, за да разбере, че проучва задълбочено нещо. Спомни си, че монахинята, която бе нападнала в двора на светилището Менторела, ѝ беше казала, че групата е разпитвала за някакъв свещеник от седемнайсети век.
Очевидно проучването продължаваше.
Докато чакаше свещеника да се върне от хранилището, Шу се обади на генерал-майор Лау и докладва за случилото се дотук. Лау ѝ нареди да открие какво търсят — очевидно се боеше да не пропусне информацията, която групата се опитваше да открие.
Затова Шу изчака в библиотеката. След близо час хърватският свещеник най-сетне се появи и тръгна към охраняваната част на университета, където бяха личните кабинети на преподавателите. Шу искаше да подслуша групата, но се влизаше само с код за достъп. И без лазерен микрофон нямаше как да ги чуе през прозореца от улицата.
Генерал-майор Лау посъветва Шу да принуди целите да излязат на открито и да побягнат, за да ги последва. Димната граната бе постигнала първата част от задачата, но целите се оказаха находчиви и изчезнаха преди да успее да стигне до кабинета.
— Ако си ги изгубила — предупреждаваше я сега Лау, — ще има наказания, дори за скъпата ми племенница.
— Няма значение — каза Шу.
— Защо?
Шу погледна предмета, който бе взела от кабинета по време на бъркотията, настъпила след експлозията на гранатата. Натисна едно копче и айпадът оживя. Устройството беше на свещеника — беше зарязано при бягството на групата.
Шу погледна последното изображение, което бяха гледали обектите, и се усмихна. После каза на леля си:
— Защото знам накъде са тръгнали.
III.
Изгубеният град
17.
1 май, 08:04
Пекин, Китай
„Каквото и да правиш, не помръдвай“.
Ковалски лежеше абсолютно неподвижен в спалния си чувал. Беше се събудил преди малко и бе открил, че ръката му е затисната от тялото на горилата. Баако леко похъркваше, свит на топка, с глава върху сгъвката на ръката на Ковалски. Мария спеше от другата страна на Баако. Едната ѝ ръка прегръщаше горилата през раменете и върховете на пръстите ѝ докосваха бузата на Ковалски.
Той се боеше да ги събуди — знаеше какъв ужасен ден очаква и двамата. Не знаеше колко е часът, но подозираше, че е рано сутринта. Според графика на генерал-майор Лау някой скоро щеше да дойде да вземе Баако за операцията. Ковалски си представи измъченото шимпанзе с оголения мозък, свързан с апаратура за наблюдение.
„Шибани копелета…“
Вгледа се в дребното лице върху ръката си и видя лекото движение на очите под клепачите — Баако сънуваше. От другата страна на горилата Мария дишаше равномерно и дълбоко, с леко разтворени устни. Сънят отпускаше чертите ѝ и я правеше да изглежда още по-млада. Ковалски откри, че се е зазяпал в миглите ѝ.