— Е, ето ги твоите приятели. Знам, че няма да се вслушаш в съвета ми, защото си твърдоглава, но искам да внимаваш.
— Мърсър, аз…
— Бъди предпазлива. — Той се обърна и изчезна в мрака толкова бързо, че я изненада.
Миг по-късно Аги се присъедини към приятелите си и започна да се смее заедно с тях, докато се хвалеха със смелостта си в сбиването. След това се качиха на гумените лодки и отплаваха към „Надежда“. Аги се взираше в мрака, надявайки се да види Мърсър да я наблюдава, но той бе изчезнал.
Докато групата се настаняваше в лодките, ги наблюдаваше друг човек, скрит в сенките. Той вяло масажираше пениса си, докато гледаше как Аги прекрачва в лодката. Джинсите и се опънаха по стройното и тяло, докато скачаше на „Зодиак“.
„Задникът и е като на момче“ — помисли Абу Алам и докосна цицината на главата си, където го бяха ударили с бутилка. Тази вечер не можа да отмъсти на мъжа, защото Кериков чакаше доклад за действията на ПАПС, но запомни добре лицето му. И след като го премахнеше, никой нямаше да му попречи да провери дали задникът и наистина е толкова стегнат, колкото изглежда.
На борда на „Надежда“
Дървената стълба на изследователския кораб можеше да се спуска от главната палуба до водата като средновековен подвижен мост. Мъжете и жените чакаха в двете гумени лодки, развълнувани като саксонци мародери, изгарящи от нетърпение да щурмуват нормански замък, готови веселбата им да продължи на борда на „Надежда“. Аги се качи по стълбата, като внимаваше да не се подхлъзне на стъпалата, влажни от хладната мъгла.
През последните няколко стъпала я пренесе едър студент от Норвегия, десет години по-млад от нея, който се засмя, когато я пусна на палубата с галантен жест. Косата му беше почти толкова бяла, колкото зъбите. Тя също опита да му се усмихне, но изведнъж всичко и се стори нереално, сякаш не трябваше да бъде там и това вече не беше нейният свят.
Безпокойството я завладя, когато влезе в главния салон. Аги се зарадва на топлината, струяща от вентилаторите, и едва тогава осъзна, че е с якето на Мърсър. Доближи яката до носа си и вдъхна аромата на износена кожа, следи от мускусен одеколон и непогрешимия мирис на мъж. Уханието беше приятно и успокояващо. Аги съблече якето и виновно го хвърли на стола, сякаш хората около нея можеха да отгатнат какво изпитва.
Чувстваше се отдалечена от веселието, което избухна с нова сила, едва-едва погледна бутилката бира, която сложиха пред нея, и изпита досада от оживеното бъбрене на природозащитниците. Запита се дали не е отсъствала твърде дълго и не се нуждае от малко време да се аклиматизира към бурния им начин на живот. Или се бе променила, откакто за последен път беше на борда на „Надежда“, когато беше част от това голямо семейство?
Случилото се действително и се бе отразило — смъртта на Бърт Манинг и евентуалното участие на баща и. И Мърсър. Тя разсеяно прокара пръсти по грапавата материя на якето му и установи, че кожата е осеяна с белези и е загрубяла като тази на собственика си.
Бе се почувствала абсолютно безсилна, когато мъжът в бара я сграбчи и започна да я опипва. Можеше да я изнасили и тя се съмняваше дали някой щеше да забележи това в суматохата. И после неочаквано Мърсър се озова там като герой в блудкав сантиментален роман, каквито четеше като малка. Аги нямаше представа как бе попаднал в бара, но му беше благодарна, макар че не го показа. Беше и трудно да овладее противоречивите чувства, които този мъж предизвикваше у нея. Мърсър я привличаше с неустоим магнетизъм, но въпреки това, когато бяха заедно, успяваше да я вбеси само с няколко думи или дори с поглед.
Тя се запита дали се заяжда с него заради нерешителността си да изгради стена между тях. Знаеше, че дори не трябва да мисли за Мърсър в тази светлина. Нали обичаше Ян и се надяваше един ден да стане негова съпруга? Аги нямаше отговор на тези въпроси, преследваше я само неясно усещане, че се забърква в нещо, което не е по силите й.
Запали цигара и стана, без да обръща внимание на веселието и бирата. Ян не беше на борда на „Надежда“, когато Аги пристигна във Валдиз. Беше редно да го посрещне вместо да се включи в купона. Не го беше виждала от месец и би трябвало да очаква с нетърпение срещата им. Но в момента не изпитваше нищо.
Все пак тръгна към голямата каюта на Ян, проклинайки се заради липсата си на решителност. Винаги бе знаела какво иска и го бе постигала. Но сега? „Колко досадно“ — помисли Аги, потропа плахо на вратата и влезе, без да чака отговор.