Съдията Ди се насочи към края на тезгяха. Седнал зад бюро, по-високо от останалите, старшият служител местеше топките на едно сметало. Съдията побутна визитна картичка под дървената решетка и каза любезно:
— Бих искал да поговоря с господин Лън. По възможност лично. Става дума за прехвърляне на една значителна сума.
Служителят изгледа масивните плещи на двамата посетители, смръщи леко вежди и зададе няколко въпроса във връзка с предстоящата операция. Съдията импровизира доста правдоподобна версия. Събеседникът му, впечатлен от изискания език, драсна няколко йероглифа върху картичката и изпрати един от помощниците да я отнесе на първия етаж. След малко момчето се завърна със съобщението, че господин Лън е готов да приеме господин Чън и съдружника му.
Банкерът седеше зад лакирано червено бюро, облечен в безупречно бяла траурна роба. Докато довършваше наставленията си към двама подчинени, той кимна към креслата до масичката за чай при прозореца. На часа единият от служителите се втурна да напълни чашите за посетителите. Съдията Ди внимателно изучаваше лицето на банкера, докато той даваше нарежданията си. Стори му се бледо и неспокойно. Погледът на магистрата обходи стаята и се задържа върху една картина на стената с лотосови цветове и дълго стихотворение, изписано с ярко индивидуален калиграфски почерк. Отдалеч се четеше само последната колона йероглифи: „От вашия съвсем неук малък брат Дъ.“ Явно подписът беше на брата на Лън Циен, младия художник Лън Дъ, за чиято смърт съдията бе научил по време на съдебното заседание. Лън Циен отпрати служителите си и делово попита съдията с какво може да му бъде полезен.
— Искам да прехвърля седемстотин жълтици, господин Лън — каза съдията. — Мисля, че най-важният документ, който трябва да ви покажа, е този.
При тези думи той извади от ръкава си откъснатия от тефтера лист и го постави пред банкера. Лицето на Лън веднага доби пепеляв цвят. Съдията Ди направи знак на Цяо Тай. Мъжагата пристъпи с тежки крачки до вратата и пусна резето, после затвори и капаците на прозореца. Банкерът го проследи с нарастваща паника в очите. Най-сетне Цяо Тай се изправи зад креслото на банкера и съдията Ди подхвана:
— Естествено, притежавам и целия тефтер. Доста е дебеличък, Бога ми.
— Как е попаднал във вашите ръце? — с дрезгав глас попита Лън.
— Да не се отклоняваме — каза съдията. — Аз съм умерен човек, но както сте отгатнали и от картичката ми, живея от комисиони и е естествено да очаквам такава и от вашите приходи. Приблизително ги оценявам на хиляда жълтици.
— Колко искате?
— О, някакви си седемстотин. И за вас остава прилично състояние.
— Мога да ви предам на съда! — изръмжа банкерът.
— И аз мога да направя същото — любезно се усмихна съдията. — Както виждате, в еднакви позиции сме.
Лън внезапно скри лице в дланите си.
— Небесата ме наказват — простена той. — Старият Гъ си отмъщава.
На вратата се почука. Лън Циен се надигна да стане, но тежката десница на Цяо Тай го притисна надолу.
— Спокойно, спокойно! — прошепна той в ухото му. — Резките движения са опасни за здравето. Кажете на онзи, който чука, да дойде по-късно.
Лън покорно извика:
— Имам работа в момента, елате след малко.
Съдията Ди внимателно изучаваше лицето на банкера, поглаждайки брадата си.
— Банкерът Гъ не е знаел, че го ограбвате, защо тогава се страхувате от призрака му?
Лън го погледна унесено.
— Отворен ли беше пликът, или запечатан? — попита той със заекване.
Съдията Ди нямаше представа, какво може да се крие зад този въпрос. Досега бе мислил, че Куншан е откраднал тефтера, но сега излизаше, че работата е по-объркана.
— Бога ми — отвърна той, — не обърнах внимание — щом тефтерът се е намирал в плик, най-вероятно бе той да е бил запечатан и съдията добави след известно мълчание: — А да, спомням си, запечатан беше.
— Благословени да са небесата! — възкликна Лън. — Не аз съм го тласнал към смъртта.
— Вече казахте доста и сега ще трябва да изпеете всичко — сухо каза съдията. — Както имах честта да ви уведомя, аз съм умерен човек и може би бих смекчил условията.
Лън изтри избилата по челото му пот. Като че мисълта да сподели с някого терзанията си му носеше облекчение.
— Допуснах една глупава грешка — започна той. — Когато ме покани на вечеря, Гъ поиска да му занеса някои документи, за да ги прегледа. Аз ги сложих в един плик, запечатах го и го пъхнах в пазвата си. Но забравих да му ги дам, когато стигнах. На трапезата по някое време той ми ги поиска. По погрешка извадих плика с моя тефтер. Него го нося винаги с мен, запечатан. Беше съвсем еднакъв с другия. И едва когато Гъ отиде до къщата, за да си вземе лекарството, си дадох сметка, какво съм направил. Затова, когато се хвърли в реката, помислих, че е разпечатал плика, разбрал е, че аз, най-добрият му приятел, го лъжа, и от отчаяние е посегнал на живота си — той поклати тъжно глава и добави: — От два дни тази ужасна мисъл не ми дава покой. Не мога да спя.