— Сигурен ли си, че това са същите обеци?
Гласът на просяка затрепери от възмущение.
— Може и да са ми влажни понякога клепачите, особено във ветровито време, но съм готов да се обзаложа, че виждам по-добре от вас!
— Мокро Око си знае работата — обади се Ефрейтора. — Значи ти остава само да намериш младежа, брат ми. Той е убиецът! Как изглеждаше той, Мокро Око?
— Изтупан. Може и да си пада по чашката, защото скулите му бяха зачервени. Друг път не съм го виждал.
Поглаждайки бавно брадата си, съдията каза на Ефрейтора:
— Ще отида да разпитам собственика на онзи дом.
Ефрейторът се изкиска. После тупна съдията по рамото и се провикна:
— Ти да не си мислиш, че си още началник на стражата? Хващаш човека, трошиш му кокалите и той ти изпява всичко! Какво според теб ще направи съдържателката, ако почнеш да я подпитваш? Ще ти бутне без пари може би?
Съдията прехапа устни. Събитията се развиваха прекалено бързо и той допускаше грешки. Ефрейторът отново стана сериозен и продължи:
— Единственият начин да откопчиш нещо е да идеш там с Розов Карамфил и да си вземеш стая като обикновен клиент. Мадамата я познава и няма нищо да подозре. И да не откриеш убиеца, поне ще опиташ Розов Карамфил. Ей Богу, бива си я, брат ми, и за теб ще е безплатно!
— Той да си приготви няколко наниза грошове — намеси се споменатата госпожица. — Мястото не е евтино. Пък и аз не съм сигурна дали съм навита да работя безплатно. Тук вървя със стаята, обаче навън е друго нещо.
— За това не се тревожи — каза съдията. — Кога можем да отидем?
— След като си изядем ориза на обяд. Тия домове не отварят по-рано.
Съдията почерпи Ефрейтора и стария просяк с по една чаша вино. Дрипльото развърза торбата със спомените и се впусна да разказва някои от многобройните си патила. Завърна се и Цяо Тай и се присъедини към тях, пресушиха се още чаши. Когато госпожица Розов Карамфил отиде да приготви обяда, съдията каза на своя помощник:
— Отивам след малко с нея в един дом за срещи при Западната врата.
— Мислех, че имате по-сериозна работа да вършите от ходенето по курви — прозвуча иззад гърба им един продран глас.
Както винаги Куншан се бе вмъкнал безшумно на плъстените си подметки.
— Твоята работа я свършихме — отвърна му съдията.
— Я тръгвай с нас да хапнем някъде, дължим ти един обяд.
Куншан прие поканата и тримата излязоха заедно. Намериха една кръчмичка в съседната улица и се разположиха край изолирана маса в ъгъла. Съдията Ди поръча ориз с пържено свинско, туршия и три канички вино. Щом келнерът им обърна гръб, Куншан попита нетърпеливо.
— Подписа ли Лън Циен чековете? Трябва да се бърза, защото май са го арестували.
Съдията мълчаливо извади от ръкава си двата листа с подписите на банкера и ги постави на масата. Едноокият посегна към тях с радостен вик, но съдията веднага ги прибра обратно.
— Не бързай толкова, приятелче! — отсече той.
— Да не би да се отмятате от думата си? — заплашително попита Куншан.
— Ти ни излъга. Каза ни само, че въпросът е да се издои един банкер измамник. Не ни каза обаче, че работата е много по-дебела, че има и убийство.
— Какво убийство? Вие сънувате нещо — сопна се Куншан.
— Лъжливото самоубийство на господин Гъ Циюан.
— Не знам за какво говорите — ядно изсъска едноокият.
— Я по-добре кажи истината! — намеси се Цяо Тай. — И двамата не обичаме да ни вземат за канарчета.
Куншан отвори уста, но веднага я затвори, защото в този миг към тях се приближи келнерът с храната и виното. Когато си тръгна, той надигна треперещ от възмущение глас:
— Опитвате се да ме изпързаляте, но няма да мине. Дайте си ми моя чек!
Съдията Ди бе стиснал вече пръчиците и пълнеше паничката си. Изяде няколко хапки и каза спокойно:
— Ти ще ми дадеш тефтера и ще ми кажеш къде и как си турил ръка на него. Никакъв чек иначе!
Куншан скочи на крака и столът му изтрополи на пода зад него. Всичката кръв се бе дръпнала от лицето му.
— Ще има да съжалявате, мошеници! — изкрещя той. Цяо Тай го сграбчи за ръката.
— Да го заведем в странноприемницата и да си поприказваме на спокойствие с него в нашата стая.
Едноокият се освободи с рязко дръпване и запенен, избълва поток псувни.
— Ще си гризете лактите, задето постъпвате така с мен!
Цяо Тай се надигна от стола, но съдията го спря:
— Остави го, не искам разправии тук — и добави, обръщайки се към Куншан: — Знаеш къде да ни намериш, ако решиш, че се нуждаеш от тия пари.