— Може би е отпадъчен продукт — промърмори Грегър. Но прахът вече цели петнадесет минути се сипеше по пода.
— Успех! — извика Арнолд.
— Какво е това? — попита го Грегър.
— Нямам никаква представа. Трябва да направя няколко опита.
Усмихнат триумфално, Арнолд сипа малко от праха в една епруветка и притича към бюрото си.
Грегър остана пред Производителя и наблюдаваше как се изсипва сивият прах.
— Не трябва ли да го изключим, докато разберем какво произвежда? — попита той накрая.
— Разбира се, че не — отвърна Арнолд. — Каквото и да е, трябва да струва пари. — Той запали Бунзеновата горелка, напълни епруветката с дестилирана вода и се захвана за работа.
Грегър повдигна рамене. Беше свикнал с шантавите далавери на Арнолд. Откакто бяха създали „ААА — Първокласна“, Арнолд все търсеше начин за бързо забогатяване. Измишльотините му обикновено завършваха с повече работа от обикновеното, но Арнолд бързо забравяше това.
„Е — помисли си Грегър. — Поне не ни е скучно.“ Той седна зад бюрото си и се зае отново с пасианса.
Следващите няколко часа в канцеларията цареше тишина. Арнолд работеше здраво, като добавяше химикали, изхвърляше утайки, проверяваше резултати в няколко големи книги, които държеше върху бюрото си. Грегър донесе сандвичи и кафе. След като се нахрани, той се заразхожда напред-назад и продължи да наблюдава как сивият прах се сипе постоянно от машината.
Мъркането на Производителя стана по-високо, а прахът се сипеше във все по-голямо количество.
Един час след обяда Арнолд се изправи.
— Готови сме! — заяви той.
— Какво е това нещо? — попита Грегър, надявайки се, че поне веднъж Арнолд е попаднал на нещо свястно.
— Това нещо е Тангрис — заяви Арнолд и загледа Грегър с очакване.
— Тангрис, а?
— Точно така.
— Тогава би ли ми казал какво е Тангрис, ако обичаш? — извика Грегър.
— Аз пък мислех, че знаеш. Тангрис е основната храна на жителите на Мелдж. Един възрастен мелджианец консумира няколко тона годишно.
— Храна, а? — Този път Грегър погледна финия сив прах с уважение. Една машина, която непрекъснато произвежда храна по двадесет и четири часа на ден, можеше да бъде много печеливша инвестиция. Особено, когато не изисква поправки и работи безплатно.
Арнолд вече бе отворил телефонния указател.
— Ето. — Той набра някакъв номер. — Ало, Междузвездна корпорация за хранителни стоки? Свържете ме с президента. Какво? Няма ли го? Тогава с вицепрезидента. Важно е… Ще ме свържете, а? Добре, ето за какво се отнася. Имам възможност да ви снабдявам с почти неограничено количество Тангрис, основната храна на мелджианците. Точно така. Знаех си, че ще се заинтересувате. Да, разбира се, че ще изчакам.
Той се обърна към Грегър.
— Тези корпорации си мислят, че могат да… Да?… Да, господине, точно така. Вие се интересувате от Тангрис, така ли?… Чудесно, блестящо!
Грегър се приближи, опитвайки се да чуе какво говорят от другата страна. Арнолд го бутна настрана.
— Цената? Ами вие кажете каква е нормалната пазарна цена. О… Добре, пет долара на тон не са много, но предполагам… Какво? Пет цента на тон? Вие се шегувате! Нека говорим сериозно.
Грегър се отдалечи от телефона и се стовари изморено в стола. Той апатично се заслуша в думите на Арнолд.
— Да, да. Добре, не знаех, че… Ясно. Благодаря.
Арнолд затвори.
— Изглежда на Земята няма голямо търсене на Тангрис — каза той. — Тук живеят само около петдесетина мелджианци, а цената на транспорта до северните покрайнини е невероятно висока.
Грегър повдигна вежди и погледна към Производителя. Той явно бе достигнал нивото на капацитета си, защото Тангрисът се изливаше през отвора като вода от тръба под налягане. По цялата стая имаше сив прах. Пред самата машина вече се беше натрупал куп с височина петнадесет сантиметра.
— Няма значение — каза Арнолд. — Може да се използва за нещо друго. — Той се върна към бюрото си и отвори няколко още по-дебели книги.
— Не трябва ли да го изключим, докато търсиш? — попита Грегър.
— Разбира се, че не — отвърна Арнолд. — Не разбираш ли, това е безплатно! Това произвежда пари за нас.
Той се зарови в книгите си. Грегър започна да се разхожда из стаята, но установи, че му е трудно да ходи из натрупания вече до глезените Тангрис. Той се тръшна върху стола си, като се чудеше защо ли не се бе захванал с озеленяване на земи.
Привечер сивият прах бе покрил пода на около метър височина. Няколко молива, писалки, едно куфарче и малък шкаф за папки вече бяха изчезнали под него, а Грегър започваше да се чуди дали подът ще издържи тежестта. Трябваше да изрови пътечка до вратата, като използва за импровизирана лопата едно кошче за боклук.