Една ръка го хвана през кръста и той се огледа в изненада. Беше Лоръл.
— Капитан Енгъл е прав — каза тихо тя. — Да слизаме от самолета. Може би не е толкова зле, колкото изглежда.
Бетани излая в истеричен смях.
— Колко зле може да изглежда? — попита тя решително. — Все пак колко зле може…
— Има нещо различно — каза внезапно Албърт. Той гледаше през прозореца. — Нещо се е променило. Не мога да кажа какво е… но не е същото. — Той погледна първо към Бетани, после към Брайън и Лоръл. — Просто не е същото.
Брайън се наведе до Боб Дженкинс и погледна през прозореца. Не виждаше нищо много по-различно от летището в Бангор — имаше повече самолети, разбира се, но те бяха също толкова изоставени, също толкова мъртви — и все пак той почувства, че Албърт може все пак да е разбрал нещо. Беше по-скоро чувство, отколкото гледка. Някаква основна разлика, която не можеше да долови ясно. Въртеше се точно толкова далеч, колкото да не може я достигне, както беше с парфюма на бившата му жена.
„Казва се «Л’анвоа», мили. Винаги си слагам този парфюм, не помниш ли?“
— Не помниш ли? — Хайде — каза той. — Този път ще излезем през изхода на кабината.
32
Брайън отвори вратата на пода, която се намираше точно под издатината на таблото с уредите, и се опита да си спомни защо не беше я използвал, за да свали пътниците на летището в Бангор — беше много по-лесно да използва нея, отколкото улея. Не виждаше никаква причина. Просто не беше помислил за това — може би защото беше обучен в случай на авария да мисли за аварийния изход преди всичко друго.
Спусна се в предната част на корпуса, провря се под снопа електрически кабели и откачи люка на пода на носа на „Боинг 767“. Албърт слезе след него и помогна на Бетани. Брайън помогна на Лоръл, а после той и Албърт помогнаха на Руди, който се движеше така, сякаш костите му бяха станали стъклени. Все още здраво стискаше броеницата си. Сега под кабината стана много тясно и Боб Дженкинс остана да ги чака горе, беше подпрял ръце на отвора и ги гледаше.
Брайън откачи стълбата от скобите, които я крепяха, нагласи я и после един по един всички слязоха на асфалта — Брайън пръв, Боб последен.
Когато краката на Брайън докоснаха земята, той почувства лудо желание да сложи ръка на сърцето си и да извика:
„Обявявам тази земя, богата на вкиснало мляко и горчив мед, за собственост на оцелелите от полет 29… поне докато пристигнат ланголиерите!“
Но не каза нищо. Просто стоеше заедно с останалите под сянката на самолета. В далечината се чу звук. Не беше дъвчещият звук, който постепенно бяха научили в Бангор — не приличаше на него — но той не можеше да разбере какъв беше.
— Какво е това — попита Бетани. — Какъв е този жужащ звук? Прилича на жужене и жици.
— Не, не е — каза замислено Боб. — Прилича на? — той поклати глава.
— Не прилича на нищо което и да съм срещал преди — каза Брайън, но не беше сигурен дали е прав.
Отново бе обзет от чувство, че нещо, което познава или трябва да познава, се върти точно там, където не може да го стигне с мислите си.
— Това са те, нали? — попита истерично Бетани. — Те идват! Това са ланголиерите.
— Не мисля. Изобщо не звучи по същия начин. — Но въпреки това почувства, че коремът му се свива от страх.
— А сега какво? — попита Руди. — Започваме отначало?
— Е не ни трябва конвейерна лента и за начало това е добре — каза Брайън. — Вратата на подвижния коридор е отворена. — Ударът в изход 29 беше съборил подвижната стълба от вратата, но лесно щяха да я вдигнат пак. — хайде.
Тръгнаха към стълбата.
— Албърт — каза Брайън. — Помогни ми за стъл…
— Почакайте — каза Боб.
Брайън обърна глава и видя, че Боб се оглежда с предпазливо любопитство. И изражението в слисаните му доскоро очи… не беше ли надежда?
— Какво? Какво има, Боб? Какво виждаш? — Само още едно изоставено летище. Въпросът е какво чувствам. — Той вдигна ръка към бузата си… после просто я протегна към вятъра като човек, който всеки момент ще каже: „Тръгваме“.
Брайън понечи да го попита какво иска да каже и разбра, че знае. Не беше ли го забелязал и сам, докато стояха под носа на самолета? Забелязал и после отхвърлил?
В лицето му духаше вятър. Не силен — почти само полъх, но това беше вятър. Въздухът се движеше.
— Боже мой — каза Албърт. — Пъхна пръст в устата си, наплюнчи го и го вдигна нагоре. На лицето му се появи невярваща усмивка.
— И това не е всичко — каза Лоръл. — Чуйте!
Тя се втурна от мястото, където бяха, към крилото на „Боинг“-а. После отново дотича до тях, а косата й се развяваше след нея. Високите й токчета силно отекваха в бетона.