Полет 29, както и повечето „полети на недоспалите“, потегли светкавично — Брайън реши, че това е една от оскъдните им атракции. Самолетът беше „Боинг 767“, пълен малко над половината. В първа класа имаше още пет — шест други пътници. Брайън не забеляза някой от тях да е пиян или настроен за скандал. Това беше добре. Може би наистина щеше да спи през целия път до Бостън.
Погледна спокойно към Мелани Тревър, която по-казваше аварийните изходи, демонстрираше как се използва малката златна чашка на кислородната маска в случай на декомпресия (процедура, която Брайън беше повтарял съвсем скоро в ума си, при това по наложителни причини) и как се надува спасителната жилетка под седалката. Когато самолетът се вдигна във въздуха, тя дойде до седалката му и отново го попита дали може да му предложи нещо за пиене. Брайън поклати глава, поблагодари, после натисна бутона и смъкна облегалката назад. Затвори очи и скоро заспа.
И никога вече не видя Мелани Тревър.
3
Около три часа след като самолетът на полет 29 излетя, едно момиченце на име Дина Белман се събуди и попита своята леля Вики дали може да изпие чаша вода.
Леля Вики не отговори, така че Дина попита отново. Когато пак не получи отговор, тя посегна към рамото на леля си, но вече беше съвсем сигурна, че ръката й няма да се докосне до нищо освен до облегалката на празна седалка, и точно това се случи. Доктор Фелдман й беше казал, че децата, които са слепи по рождение, често развиват висока чувствителност — нещо подобно на радар — към присъствието или отсъствието на хора в непосредствена близост до тях, но Дина всъщност нямаше нужда да й го обясняват. Знаеше, че е така. Не винаги това действаше, но обикновено да — особено когато въпросната личност беше нейната зряща личност.
„Е, отишла е до тоалетната и скоро ще се върне“ — помисли си Дина, но почувства, че въпреки всичко я обхваща неясна тревога. Тя не се беше събудила изведнъж — това беше бавен процес, както гмуркач се издига към повърхността от дълбините на езеро. Ако в последните две или три минути леля Вики, която седеше до прозореца, се беше отъркала о нея, за да излезе в прохода между седалките, Дина щеше да я усети.
„Значи е излязла по-рано — каза си тя. — Вероятно е трябвало да отиде до двете нули — какво толкова, Дина. Или може би на връщане се е спряла да поприказва с някого.“
Само че Дина не чуваше никой да приказва в главния салон на големия самолет — чуваше се само равномерният тътен на реактивните двигатели. Тревогата й се усили.
В главата й заговори гласът на госпожица Лий, нейния лекуващ лекар (само че Дина винаги мислеше за нея като за своята сляпа учителка): „Не трябва да се страхуваш от това, че се страхуваш, Дина — всички деца се страхуват от време на време особено в ситуации, които са нови за тях. Това се отнася в двойна и степен за деца, които са слепи. Повярвай ми, аз знам.“ — И Дина наистина й повярва, защото, както и самата Дина, госпожица Лий беше сляпа по рождение. „Не се отказвай от страха си… но и не му се оставяй. Запази спокойствие и се опитай да обмислиш нещата. Ще се изненадаш колко често това помага.“
„Особено в ситуации, които са нови.“
Е, случаят сигурно е точно такъв; това беше първото й летене изобщо, а какво остава за полет през цяла Америка в Огромен трансконтинентален самолет.
„Опитай се да го обмислиш.“
Е, беше се събудила на странно място и беше открила, че нейната зряща личност я няма. Страшничко си беше, дори и да знаеш, че отсъствието е само временно — все пак твоята зряща личност не би могла да реши да отскочи до най-близката будка, само за да си купи дъвка, когато е затворена в самолет, който лети на височина 13 000 метра. А що се отнася до странната тишина в салона… ами нали полетът си беше нощен. Останалите пътници вероятно спяха.
„Всички? — попита в съмнение разтревожената част от съзнанието й. — ВСИЧКИ да спят? Не може да бъде!“
После се сети за отговора: филмът. Тези, които бяха будни, гледаха филма, който показваха в самолета. Разбира се.
Изпита почти осезаемо облекчение. Леля Вики и беше казала, че филмът щял да е „Когато Хари срещна Сали“ с Били Кристъл и Мег Райън и беше казала, че има намерение да го гледа… ако не заспяла, така беше.
Дина прокара ръка по мястото на леля си, потърси слушалките й, но те не бяха там. Вместо тях пръстите й напипаха книга с меки корици. Явно един от любовните романи, които леля Вики обичаше да чете. Както тя ги наричаше — приказки за дните, когато мъжете бяха истински мъже, а жените не приличаха на мъже.