— Но когато добавите и сандвича със салам без никакъв вкус, това вече ни подсеща за нещо, нали?
— Подсеща ни за какво? — избухна Брайън.
— Момент — каза Боб. — Нека първо се погрижим за протеста на господин Хоупуел, може ли? — Той се обърна, сграбчи няколко чаши с две ръце (няколко други паднаха от щанда и се пръснаха на вода), после започна да ги разполага по щанда с пъргавината на барман. — Дайте ми още бира. И няколко безалкохолни напитки заедно с нея.
Албърт и Бетани отидоха до хладилния шкаф и взеха всеки по четири — пет бутилки наслуки.
— Той луд ли е? — попита тихо Бетани.
— Не мисля — каза Албърт. Имаше смътна представа какво се опитва да им покаже писателят… и не харесваше подхода му. — Помниш ли, че ти каза да пазиш кибрита си? Той е знаел, че ще се случи нещо подобно. Затова толкова настояваше да ни доведе в ресторанта. Искаше да ни покаже.
3
Графикът за дежурствата беше разкъсан на три дузини тесни ивици и сега ланголиерите бяха по-близо. Крейг чувстваше приближаването им върху съзнанието си — нова тежест.
Нова непоносима тежест.
Време беше да тръгва.
Взе пистолета и куфарчето си, после стана и излезе от стаята на охраната. Тръгна бавно и докато вървеше, репетираше: „Не искам да ви застрелям, но ще го направя, ако се наложи. Закарайте ме в Бостън. Не искам да ви застрелям, но ще го направя, ако се наложи. Закарайте ме в Бостън.“
— Ще го направя, ако се наложи — мърмореше Крейг, докато вървеше обратно към чакалнята. — Ще го направя, ако се наложи. — Пръстът му намери ударника на пистолета и го вдигна назад.
Като стигна до средата на залата, вниманието му отново беше привлечено от бледата светлина, която влизаше през прозорците и той се обърна натам. Усещаше, че бяха там. Ланголиерите. Бяха изяли безполезните, ненужни хора и сега се връщаха за него. Той трябваше да отиде в Бостън. Това беше единственият начин, който знаеше, за да спаси останалите части от себе си… защото смъртта на другите щеше да бъде ужасна. Смъртта им наистина щеше да бъде ужасна.
Тръгна бавно към прозорците и погледна навън, без да обръща внимание — поне засега — на тихия говор на другите пътници зад гърба си.
4
Боб Дженкинс наливаше по малко от всяка бутилка в чашата си. Съдържанието на всяка беше безвкусно като първата бира.
— Убедихте ли се? — попита той Ник.
— Да — каза Ник. — Ако знаеш какво става тук, приятелю, изпей го. Моля те, изпей го.
— Имам идея — каза Боб. — Не е? Боя се, че не е много утешително, но аз съм един от онези хора, които вярват, че в края на краищата да знаеш винаги е по-добре — по-безопасно, отколкото да си в неведение, независимо от това, колко обезкуражен може да се почувстваш, когато разбереш някои факти. Прав ли съм?
— Не — каза веднага Гафни.
Боб сви рамене и се усмихна кисело.
— Независимо дали съм прав, или не, аз държа на твърдението си. И преди да кажа още нещо, искам да ви помоля всички да огледате това място и да ми кажете какво виждате.
Те се огледаха, така жестоко съсредоточени върху малките групи маси и столове, че никой не забеляза Крейг Туми, който стоеше в другата част на чакалнята с гръб към тях, впил поглед в асфалта навън.
— Нищо — каза накрая Лоръл. — Съжалявам, но не виждам нищо. Вашите очи сигурно са по-остри от моите, господин Дженкинс.
— Ни най-малко. Аз виждам, каквото и вие: нищо. Но летищата работят денонощно. Когато това нещо — това Събитие — се е случило, сигурно е бил най-слабо оживеният момент от двайсет и четиричасовия цикъл, но на мен ми е трудно да повярвам, че тук не е имало поне няколко души, които да пият кафе или може би да ядат ранна закуска. Хора по поддръжката на самолетите. Персонал на летището. Може би шепа пътници, чакащи връзка, които са предпочели да спестят пари, като прекарат часовете от полунощ до шест или седем часа в терминала вместо в някой близък мотел. Когато отначало слязох от конвейера за багаж и се огледах, се почувствах съвършено разстроен. Защо? Защото летищата никога не са напълно пусти — точно както никога не са напълно пусти полицейските и противопожарни служби. Сега погледнете отново и се запитайте следното: къде са недоядените ястия, недопитите Чаши? Помните ли не — доядения сладкиш и недопитото кафе до мястото на пилота в кабината? Тук няма нищо такова. Къде е и най-малкият знак, че когато това Събитие се е случило, тук изобщо е имало някакви хора?
Албърт се огледа отново и каза бавно:
— Няма лула на палубата, нали? — Боб го погледна внимателно.
— Какво? Какво казваш, Албърт?