— Когато бяхме на самолета — каза бавно Албърт, — се сетих, че съм чел за онзи кораб „Мария Селеста“. Някой го беше забелязал да се носи по течението безцелно. Е… всъщност не да се носи по течението според мен, защото в книгата пишеше, че платната били вдигнати, но когато хората, които го открили, стъпили на борда, на „Мария Селеста“ нямало никого. Вещите си били там и на печката се готвела храна. Някой дори намерил лула на палубата. Тя още горяла.
— Браво — извика Боб почти трескаво. Сега всички гледаха към него и никой не видя Крейг Туми, който вървеше бавно към тях. Пистолетът, който беше намерил, вече не беше насочен към пода.
— Браво, Албърт! Започна да разбираш! А има и още едно известно изчезване — цяла колония от преселници, на едно място, наречено остров Роунок, мисля до брега на Северна Каролина. Всички изчезнали, но оставили следи от лагерни огньове, къщи в безпорядък и купчини боклук. Сега, Албърт, направи следващата стъпка. С какво още този терминал се различава от нашия самолет?
За миг Албърт погледна, без да разбира нито, а после в очите му просветна разбиране.
— Пръстените! — извика той. — Чантичките! Портфейлите! Парите! Хирургическите гвоздеи! Тук няма нищо такова!
— Правилно — каза тихо Боб. — Сто процента правилно. Както казваш, тук няма нищо такова. Но то беше на самолета, когато оцелелите се събудиха, нали? В кабината имаше даже чаша кафе и недояден датски сладкиш. Еквивалентът на лулата на предната палуба.
— Мислите, че сме отлетели в друго измерение, нали? — каза Албърт. Гласът му беше изпълнен с благоговение. — Точно като във фантастичен разказ.
Главата на Дина клюмна на една страна и за миг тя поразително приличаше на Нипър — кучето върху етикетите на старите плочи „Виктор“.
— Не — каза Боб, — аз мисля?
— Внимавайте — извика рязко Дина. — Чувам някакво?
Беше закъсняла. След като Крейг Туми преодоля парализата, която го беше обхванала, и започна да се движи, той се движеше бързо. Преди Ник или Брайън да могат да направят нещо повече освен да започнат да се обръщат, той беше обгърнал С една ръка гърлото на Бетани и я теглеше назад. Насочи пистолета към слепоочието й. Момичето издаде отчаян, ужасен писък.
— Не искам да я застрелям, но ще го направя, ако се наложи — задъхано каза той. — Закарайте ме в Бостън. — Очите му вече не бяха пусти; те хвърляха на всички страни погледи, пълни с ужасена, параноидна интелигентност. — Чувате ли ме? Закарайте ме в Бостън.
Брайън тръгна към него, а Ник сложи ръка върху гърдите му, без да отделя очи от Крейг.
— Спокойно, колега — — каза той с нисък глас. Няма да е безопасно. Приятелят ни тук съвсем е откачил.
Бетани скимтеше, затисната от лакътя на Крейг.
— Душите ме! Моля, престанете да ме душите!
— Какво става? — извика Дина. — Какво има? — Престани! — извика Крейг на Бетани. — Престани да се въртиш! Ще ме накараш да направя нещо, което не искам! — Той натисна дулото на пистолета в слепоочието й. Тя продължи да се съпротивлява и Албърт изведнъж осъзна, че тя не разбира, че той има пистолет — въпреки че почти го беше забучил в черепа й, тя не разбираше.
— Спри! — извика рязко Ник. — Спри да се съпротивляваш!
За пръв път в своя съзнателен живот Албърт откри, че не само мисли като Евреина от Аризона, но може би е и призван да действа като този приказен герой. Без да сваля очи от лудия с полото, той бавно започна да вдига калъфа с цигулката. Туми не гледаше към него — очите му бързо прескачаха ту върху Брайън, ту върху Ник, а ръцете му бяха заети — в буквалния смисъл — да държи Бетани.
— Не искам да я застрелям — повтаряше Крейг, а ръката му се плъзна нагоре, когато момичето се дръпна назад, блъсна го с хълбок в слабините и Бетани впи зъби в китката му.
— Ох! — изкрещя Крейг. — О — ох!
Хватката се разхлаби. Бетани се изплъзна. Албърт скочи напред и вдигна калъфа с цигулката, докато Туми насочваше пистолета към Бетани. Лицето на Туш беше сгърчено в гримаса на болка и гняв.
— Не, Албърт! — изкрещя Ник.
Крейг Туми видя движението на Албърт и премести дулото към момчето. За миг Албърт погледна право в него — не приличаше на нито един от сънищата и фантазиите му. Да гледаш в дулото беше като да гледаш в отворен гроб.
„Може би тук направих грешка“ помисли си той и тогава Крейг натисна спусъка.
5
Вместо изстрел се чу леко пукване — звук на стар детски тапешник — не повече. Албърт почувства как нещо го чукна в гърдите по тениската му с надпис „Кафе Хардрок“, без да има време да разбере, че по него са стреляли, след което стовари калъфа с цигулката върху главата на Крейг. Чу се твърд удар, който той усети с целите си ръце, и в съзнанието му изведнъж заговори възмутеният глас на баща му: „Какво ти става, Албърт? Не може да се прави така със скъп музикален инструмент!“