Ник пусна китката на Крейг и стана.
— Освен това — каза той и извади голяма пачка салфетки от подставката на една от масите, — пулсът му е силен и равномерен. Мисля, че ще се събуди след няколко минути само със силно главоболие. Мисля също, че ще бъде благоразумно да вземем някои предпазни мерки срещу това щастливо събитие. Господин Гафни, масите в тази дупка тук, изглежда, са оборудвани с покривки — странно, но е истина. Не бихте ли донесли няколко? Ще бъде мъдро от наша страна, ако вържем отзад ръцете на нашия приятел „Трябва да стигна в Бостън“.
— Наистина ли трябва да го направите? — попита тихо Лоръл. — Все пак той е в безсъзнание и кръвта му изтича.
Ник сложи компреса от салфетки върху раната на главата на Крейг Туми и я погледна.
— Вие бяхте Лоръл, нали?
— Да.
— Е, Лоръл, да не украсяваме нещата. Този човек е луд. Не знам дали това е станало от сегашното ни приключение или просто е израснал такъв като Топси от „Чичо Томовата колиба“, но знам, че това е опасно. Ако беше по-близо, можеше да хване и Дина вместо Бетани. Ако го оставим незавързан, може следващия път да направи точно това.
Крейг изстена и замаха слабо с ръце. Боб Дженкинс отстъпи от него в мига, когато той започна да се движи, въпреки че револверът сега беше на безопасно място — затъкнат в панталоните на Брайън Енгъл. Същото направи и Лоръл, като дръпна Дина със себе си.
— Някой умрял ли е? — попита Дина нервно. — Никой, нали?
— Никой, миличка.
„Трябваше да го чуя по-рано, но слушах мъжа, който говори като учител.“
— Всичко е наред — каза Лоръл. — Всичко свърши добре, Дина. — После погледна към празния терминал и думите й й се видяха смешни. Нищо не беше добре тук. Абсолютно нищо.
Дон се върна с по една карирана червено — бяла покривка във всяка ръка.
— Чудесно — каза Ник. Взе покривките и ги усука бързо и сръчно, върза ги, захапа възела и го затегна със зъби, за да не се развърже, после преобърна Крейг като някакъв гигантски омлет.
Крейг извика и клепачите му се размърдаха.
— Трябва ли да сте толкова груб? — попита остро Лоръл.
Ник я изгледа за миг и тя веднага сведе очи. Не можеше да не сравни очите на Ник Хоупуел с очите на снимките, които й беше изпратил Дарън Кросби. Широко разположени, ясни очи на добре изглеждащо, макар и обикновено, лице. Но и очите също бяха доста обикновени, нали? А и нямаше ли в очите на Дарън нещо общо, може би дори много общо, с най-важната причина тя да предприеме това пътуване? Не беше ли решила тя след подробно изучаване, че това са очи на мъж, който се държи прилично? Мъж, който би се отдръпнал, ако му се каже да се отдръпне.
Беше се качила на борда на полет 29 с мисълта, че това е нейното голямо приключение, нейното невероятно любовно танго — импулсивно трансконтинентално хвърляне в прегръдките на високия, мургав непознат. Но понякога откриваш себе си в една от онези уморителни ситуации, в които истината повече не може да се избягва, и Лоръл призна пред себе си, че истината е следната: тя беше избрала Дарън Кросби, защото снимките и писмата му й бяха казали, че той не е много по-различен от възпитаните момчета и мъже, с които се беше срещала, откакто беше станала на петнайсет години — момчета и мъже, които бързо се научаваха в дъждовни вечери да избърсват краката си на изтривалката, преди да влязат, момчета и мъже, които хващаха кърпата и й помагаха в измиването на съдовете, без да ги молят, момчета и мъже, които те оставяха на мира, ако им го кажеш с достатъчно твърд тон.
Щеше ли тя да бъде тази нощ в полет 29, ако на снимките бяха тъмносините очи на Ник Хоупуел вместо светлокафявите очи на Дарън? Едва ли. Мислеше, че би му написала мила, но доста безлична бележка — „Благодаря за отговора и снимката ви, г-н Хоупуел, но не мисля, че ще си подхождаме“ — и би продължила да търси мъж като Дарън. И, разбира се, силно се съмняваше, че мъже като господин Хоупуел изобщо четат списания за самотни сърца, а камо ли да поместват обявления в интимните им колонки. И все пак сега тя беше тук с него, в тази странна ситуация.
Добре? Беше поискала да изживее приключение — само едно приключение,. Преди завинаги да дойде средната възраст. Не беше ли така? Да. И ето я тук доказателство, че Толкин е бил прав — беше излязла от вратата си миналата вечер точно както винаги и виж къде се беше оказала: странен и мрачен вариант на Страната на чудесата. Но това си беше първокласно приключение. Аварийни кацания… пусти летища… луд с пистолет. Разбира се, че беше приключение. В съзнанието на Лоръл изведнъж изскочи нещо, което беше чела преди години. „Внимавай за какво се молиш, защото може и да го получиш.“