— Мисля, че се държите чудесно, господин Дженкинс — каза Дина. — А и на мен ми харесва да ви слушам. Чувствам се по-добре.
Боб я погледна с благодарност и се усмихна.
— Благодаря, Дина. — Той пъхна ръце в джобовете си, хвърли неспокоен поглед към Крейг Туми после погледна към празната чакалня.
— Мисля, че споменах за главното заблуждение в начина ни на мислене каза той накрая. То е следното: когато започнахме да осъзнаваме размерите на това Събитие, всички ние предполагахме, че нещо се е случило на останалата част от света. Това допускане е лесно за разбиране, защото ние сме добре, а всички други — включително онези други пътници, с които се качихме на борда на самолета в Международното летище на Лос Анджелис, — изглежда, са изчезнали. Но доказателството, което виждаме, не оправдава такова допускане. Това, което се е случило, се е случило на нас и само на нас. Аз съм убеден, че светът, както го познаваме, си върви точно така, както си е вървял винаги. Ние — липсващите пътници и единайсетте оцелели от полет 29 — сме тези, които са загубени.
7
— Може да съм тъп, но не разбирам какво искате да кажете — каза Руди Уоруик след миг.
— Аз също — добави Лоръл.
— Споменахме за две забележителни изчезвания — каза Боб тихо. Сега даже Крейг Туми, изглежда, слушаше. — — Първо, случаят с „Мария Селеста“ е станал в морето. Вторият — случаят на, остров Роунок, се случил край морето; А те не са единствените. Сещам се поне за два други, в които са участвали самолети: изчезването на авиаторката Амелия Ерхарт над Тихия океан и изчезването на няколко самолета от морската авиация над онази част от Атлантика, която е известна като Бермудския триъгълник. Мисля, че това се е случило през 1945 или 1946 година. Имало е някакво радиопредаване със смущения от пилота на челния самолет и от въздушната база във Флорида веднага са били изпратени спасителни самолети, но оттогава не е намерена никаква следа от самолетите или екипажите им.
— Чувал съм за този случай — каза Ник. — Мисля, че той е в основата на лошата слава на Триъгълника.
— Не, там са се губили много кораби и самолети — намеси се Албърт. — Четох за това в една книга от Чарлс Берлиц. Наистина е интересна. — Той се огледа. — Просто никога не съм си мислил, че мога да участвам, ако разбирате какво имам предвид.
— Не знам дали някога самолет се е губил над континенталната част на Съединените щати, но? — почна Дженкинс.
— Случвало се е много пъти с малки самолети — каза Брайън — и веднъж, преди около трийсет и пет години — се е случило с редовен пътнически самолет. На борда му е имало около стотина души. Било е през 1955 или 1956 година. Компанията на самолета беше или ТУА, или „Монарх“ — не мога да си спомня коя от двете. Самолетът летял за Денвър от Сан Франциско. Пилотът осъществил контакт по радиото с диспечерската служба в Рино — абсолютно по правилата — и оттогава за самолета не се е чуло нищо. Имаше търсене, разбира се, но… нищо.
Брайън видя, че всички го гледат някак хем ужасени, хем очаровани, и се засмя притеснено.
— Приказки с призраци за пилоти — каза той с нотка на извинение. — Звучи като заглавие за анимационен филм на Гари Ларсън.
— Обзалагам се, че всички те са преминали оттатък — промълви писателят и отново зачеса бузата си. Изглеждаше разстроен, почти ужасен. — Освен ако се намерят телата им?
— Моля, кажете какво знаете или какво мислите, че знаете — каза Лоръл. — Ефектът от това… това нещо… изглежда, се натрупва върху човек. Ако скоро не намерим някакви отговори, мисля, че трябва да ме вържете и да ме сложите до господин Туми.
— Не се надявай — каза Крейг. Говореше ясно, макар и доста приглушено.
Боб го удостои с нов неспокоен поглед и след това като че ли събра мислите си.
— Тук няма бъркотия, но има бъркотия на самолета. Тук няма ток, но на самолета има ток. Това, разбира се, не води до никакви заключения — самолетът си има собствено електрозахранване, докато токът тук идва от някаква електроцентрала. Но тогава да вземем кибрита. Бетани беше в самолета и нейният кибрит пали нормално. Кибритът, който взех от купата тук, не се запалва. Пистолетът, който е взел господин Туми — вероятно от канцеларията на охраната — едва стреля. Мисля, че ако опитате фенерче, което се захранва с батерии, ще откриете, че и то няма да работи. Или, ако работи, няма да работи дълго.
— Прав сте — каза Ник. — И не е необходимо да търсим фенерче, за да проверяваме теорията ви. — Той посочи нагоре. — На стената зад кухненската скара има аварийно осветление. То не работи, също както и осветлението на тавана. По принцип се захранва от акумулатори — продължи Ник. — Соленоид, чувствителен към светлина, го включва, когато светлината изгасне. Тук е достатъчно мрачно и това нещо би трябвало да се включи, но не се включва. Което означава, че или веригата на соленоида е повредена, или акумулаторът е изтощен.