— Подозирам, че са верни и двете — каза Боб Дженкинс. Той тръгна към вратата на ресторанта и погледна навън. — Намираме се в свят, който изглежда в съвсем добро състояние, но това е и свят, който изглежда почти изчерпан. Газираните напитки са изветрели. Храната е безвкусна. Във въздуха няма аромати. Ние все още изпускаме аромати — усещам например парфюма на Лоръл и лосиона след бръсне не на капитана — но всичко друго, изглежда, е загубило миризмата си.
Албърт вдигна една от чашите с бира и я помириса дълбоко. Има миризма, реши той, но е много, много слаба. Подобно далечно напомняне на аромат би издавало цветче, държано от много години между страниците на книга.
— Същото важи и за звуците — продължи Боб. — Те са глухи, едноизмерни, без никакъв резонанс.
Лоръл помисли за беззвучното почукване на високите и токчета по цимента и за отсъствието на ехо, когато капитан Енгъл сви ръце около устата си и извика след господин Туми нагоре по ескалатора.
— Албърт, може ли да те помоля да изсвириш нещо на цигулката си? — попита Боб.
Албърт погледна към Бетани. Тя се усмихна и кимна.
— Добре. Разбира се. Всъщност интересно ми е как ще звучи след? — Той погледна към Крейг Туми. — Знаете.
Отвори калъфа. Смръщи си, когато докосна закопчалката, която беше нанесла раната върху челото на Крейг Туми, и извади цигулката си. Поглади я бързо, после хвана лъка с дясната си ръка и пъхна цигулката под брадичката си. Остана така за миг, мислеше. Какъв вид музика подхождаше на този странен нов свят, в който не звъняха телефони и не лаеха кучета! Ралф Воун Уилямс? Стравински? Моцарт? Може би Дворжак? Не. Никой от тях не подхождаше. Тогава го осени вдъхновение и той засвири „Някой е в кухнята с Дина“.
На средата на мелодията лъкът запря.
— Предполагам, че си счупил цигулката си, когато трясна този младеж с нея — каза Дон Гафни. — Звучи, като че ли е натъпкана с памук.
— Не — каза бавно Албърт. Цигулката ме е съвсем наред. Чувствам я същата, реакцията на струните под пръстите ми е същата… но има и нещо друго. Елате насам, господин Гафни. Гафни се приближи и застана зад Албърт. Сега се приближете колкото може по-близо до цигулката ми. Не… не чак толкова близо, ще ви извадя окото с лъка. Така. Точно така. Чуйте сега.
Албърт засвири, като си пееше наум, както правеше почти винаги, когато свиреше тази груба, но безкрайно весела музика:
— Чухте ли разликата? — попита той, щом свърши.
— Отблизо звучи много по-добре, ако имаш предвид това — каза Гафни. Гледаше Албърт с истинско уважение. — Добре свириш, момче.
Албърт му се усмихна, но всъщност говореше на Бетани Симс.
— Понякога, когато съм сигурен, че учителят ми по музика го няма, свиря стари песни на „Лед Зепелин“ — каза той. — Техните парчета наистина стават за цигулка. Ще се изненадате. — Погледна към Боб. — Във всеки случай, всичко напълно съвпада с това, което казахте. Колкото по-близо дойдеш, — толкова по-добре звучи цигулката. Не инструментът е развален, а въздухът. Той не провежда звуците по начина, по който трябва, така че това, което излиза, звучи като одевешната бира.
— Безвкусно — каза Брайън. Албърт кимна.
— Благодаря, Албърт — каза Боб.
— Моля. Мога ли сега да я прибера?
— Да — продължи Боб, след като Албърт прибра цигулката обратно в калъфа и после с кърпичка изчисти изцапаните закопчалки и собствените си пръсти. — Вкусът и звукът не са единствените непривични елементи на ситуацията, в която се намираме. Да вземем например облаците.
— Какво им има пък на тях? — попита Руди Уоруик.
— Не са помръднали, откакто сме пристигнали, я не мисля, че ще помръднат. Според мен промените на атмосферните условия, с които сме свикнали да живеем, или са спрели, или спират — като стар джобен часовник.
Боб направи пауза. Изведнъж беше станал стар, безпомощен и уплашен.
— Както би казал господин Хоупуел — нека не гледаме нещата под лупа. Всичко тук ни се струва развалено. Дина, чиито сетива — включително онова странно, неясно чувство, което наричаме шесто — са по-развити от нашите, го е усетила може би най-силно, но мисля, че до известна степен сме го усетили всички. Нещата тук просто са развалени. И сега стигаме до самата същност на въпроса.