— Прав сте — каза Албърт. Например хирургически гвоздеи. Не вярвам човекът, в когото са били, да ги е извадил от рамото или коляното си, за да си поиграе, понеже му е било скучно.
— Съгласен съм — каза Руди Уоруик. — Твърде малко време е било изминало от началото на полета, за да му стане толкова скучно.
Бетани го погледна и избухна в смях.
— Аз съм роден в Канзас — каза Боб — и може би затова си мисля за торнадото, което понякога се появява през лятото. Понякога то изцяло разрушава някоя селска къща, а оставя пристройките, или съвсем отнася плевника, без даже да повреди силоза, който е точно до него.
— Хайде, довършвай, приятелю — каза Ник. — В каквото и време да сме, не мога да се отърва от чувството, че вече е късен следобед.
Брайън помисли за Крейг Туми или иначе казано господин „Трябва да отида в Бостън“ как стоеше пред аварийния улей и крещеше: „Времето е кратко! Времето е дяволски кратко!“
— Добре — каза Боб. — Да довърша. Да предположим, че има такива неща като разкъсвания на времето и ние сме минали през такова. Мисля, че сме отишли в миналото и сме открили неприятната истина на пътешествията във времето: не можеш да се появиш в Тексаското книгохранилище на 22-ри ноември 1963 г. И да предотвратиш убийството на Кенеди; не можеш да гледаш строежа на пирамидите или падането на Рим; не можеш лично да изследваш ерата на динозаврите.
Той вдигна ръце с разперени длани, сякаш за да обхване целия мълчалив свят, в който се намираха.
— Добре се огледайте, спътници в пътешествието във времето. Това е миналото. То е пусто, то е тихо. Това е свят — може би вселена, — чийто смисъл и значение са колкото на изхвърлена кутия за боя. Смятам, че може да сме прескочили абсурдно кратък интервал от времето, може би не повече от петнайсет минути… поне отначало. Но светът около нас очевидно се разпада. Сетивата изчезват. Електричеството вече е изчезнало. Атмосферните условия са такива, каквито са били, когато сме направили скока във времето. Но ми се струва, че докато Светът се разпада, самото време се завърта в един вид спирала… като се среща само със себе си.
— Не може ли това да е бъдещето? — попита предпазливо Албърт.
Боб Дженкинс сви рамене. Изведнъж беше станал много уморен.
— Не знам със сигурност, разбира се — как бих могъл? — но не мисля. Това място, на което сме, изглежда старо, глупаво, невзрачно и безлично. Изглежда като… Не знам…
Тогава заговори Дина. Всички погледнаха към нея.
— Изглежда свършено — каза тя тихо.
— Да — каза Боб. — Благодаря, скъпа. Това е думата, която търсех.
— Господин Дженкинс?
— Да?
— Звукът, за който ви казах одеве. Чувам го отново. — Тя направи пауза. — Приближава се.
8
Всички стояха смълчани, заслушани, с издължени лица. Брайън си помисли, че чува нещо, после реши, че това е звукът на собственото му сърце. Или просто си въобразяваше.
— Искам отново да изляза до прозорците — каза изведнъж Ник. Прекрачи проснатия на пода Крейг, без да погледне надолу, и без да продума нищо повече, закрачи към изхода на ресторанта.
— Ей! — извика Бетани. — Ей, и аз искам да дойда!
Албърт я последва, след тях тръгнаха и повечето от останалите.
— А вие двете? — попита Брайън Лоръл и Дина.
— Не ща — каза Дина. — Чувам го много добре и оттук. — Тя направи пауза и добави: — Но мисля, че ще го чуя и по-добре, ако скоро не се махнем оттук.
Брайън погледна Лоръл Стивънсън.
— Аз ще остана тук с Дина — каза тя спокойно.
— Добре — каза Брайън. — Стойте настрана от господин Туми.
„Стойте настрана от господин Туми“ — повтори ядосано Крейг от мястото си на пода. Обърна глава с усилие и изви очи, за да погледне Брайън. Това наистина няма да ви се размине, капитан Енгъл. Не знам каква игра играете вие и вашият английски приятел, но няма да ви се размине. Следващата ви работа като пилот вероятно ще бъда да пренасяте нощем кокаин от Колумбия. Поне няма да лъжете приятелите си, когато им разправяте какъв страхотен пилот сте.
Брайън понечи да му отговори, но после се отказа. Нали Ник каза, че този човек е поне временно умопомрачен. Реши, че Ник е прав. Да се опитваш да спориш с луд е и безполезно, и трае много дълго.
— Ще стоим настрана, не се безпокойте — каза Лоръл. Дръпна Дина към една от масичките и седна заедно с нея. — Ще се оправим.
— Добре — каза Брайън. — Викайте, ако се опита да се освободи.
— Лоръл се усмихна измъчено. — Можете да разчитате на нас.