Брайън се наведе, провери покривката за маса, с която Ник беше завързал ръцете на Крейг, и после прекоси чакалнята, за да се присъедини към другите, които стояха в редица до високите от пода до тавана прозорци.
9
Чу го още преди да премине половината от чакалнята и докато стигна до другите, вече не вярваше, че е слухова халюцинация.
„Слухът на момичето е наистина забележителен“ — помисли си Брайън.
Звукът беше много слаб — поне за него, — но го имаше и наистина идваше от изток. Дина беше казала, че прилича на звук от овесени ядки, когато наливаш върху тях мляко. На Брайън му звучеше по-скоро като радиосмущение — като извънредно силно смущение, каквито понякога се образуват в периоди на висока активност на слънчевите петна. Все пак беше съгласен в едно с Дина — звучеше като нещо лошо.
Почувства как космите под яката му настръхват от този звук. Погледна към другите и видя същия израз на уплашено безсилие на всяко лице. Ник се владееше най-добре, а младото момиче, което почти беше паднало, когато се спускаше по улея — Бетани, изглеждаше най-силно изплашено, но всички чуваха в звука едно и също.
Лошото.
Нещо лошо идваше. Бързаше.
Ник се обърна към него.
— Как ти се струва, Брайън? Някакви идеи?
— Не — каза Брайън. — Никакви. Всичко, което знам, е, че това е единственият звук в града.
— Още не е в града — каза Дон, — но мисля, че ще дойде. Бих желал само да знам кога.
Отново млъкнаха, заслушани в постоянното съскащо пука не от изток. А Брайън си каза: „Мисля, че почти познавам този звук. Не е ядки в мляко, не е радиосмущение, а… какво? Ако не беше толкова слаб…“
Но не искаше да разбере. Изведнъж го осъзна, и то много силно. Изобщо не искаше да разбере. Звукът го изпълваше с отвращение до мозъка на костите.
— Ние трябва да излезем оттук! — каза Бетани. Гласът й беше силен и треперещ. Албърт я прегърна с ръка през кръста и тя хвана ръката му с двете си ръце. Хвана я с паническа сила. — Трябва веднага да излезем оттук!
— Да — каза Боб Дженкинс. — Тя е права. Този звук — не знам какъв е той, но е ужасен. Трябва да излезем оттук.
Всички погледнаха към Брайън и той си помисли: „Изглежда пак аз съм капитанът. Но не за дълго.“
Защото те не разбираха. Дори Дженкинс не разбираше — въпреки че другите му изводи бяха толкова ясни. Те нямаше да стигнат доникъде.
Каквото и да издаваше този звук, то беше тръгнало насам и звукът нямаше никакво значение, защото когато то пристигнеше, те щяха още да са тук. Нямаше начин да го избегнат. Брайън разбра причината — може би никой друг не я разбираше? — но той изведнъж разбра как се чувства животно, хванато в капан, когато чува глухото тупкане на приближаващите се ботуши на ловеца.
ГЛАВА 6
В плитчината. Кибрит. Начало на двупосочно движение. Експериментът на Албърт. Падане на нощта. Мракът и острието.
1
Брайън се обърна и погледна писателя.
— Казвате, че трябва да излезем оттук, така ли?
— Да. Мисля, че трябва да направим това, колкото е възможно по-скоро?
— И къде предлагате да отидем? В Атлантик Сити? Маями Бийч? Средиземноморския клуб?
— Намеквате, че няма място, където можем да отидем, така ли, капитан Енгъл. Аз мисля — надявам се, — че не сте прав в това отношение. Имам една идея.
— Каква?
— Момент. Първо, отговорете ми на един въпрос Можете ли да заредите с гориво самолета? Можете ли да направите това, дори и ако няма ток?
— Мисля, че да. Да кажем — с помощта на неколцина силни мъже бих могъл. После какво?
— После излитаме отново — каза Боб. — Малки капчици пот блестяха по дълбоко набразденото му от бръчки лице. Приличаха на капки чисто машинно масло. — Този звук — този хрущящ звук — идва от изток. Разкъсването на времето е станало на няколко хиляди мили на запад оттук. Ако успеем да се върнем по първоначалния си курс… можете ли да направите това?
— Да — каза Брайън. Беше оставил допълнителните захранващи устройства включени, а това означаваше, че програмата в компютъра на инерциалната навигационна система все още стоеше недокосната. Тази програма представляваше точен запис на пътуването, което бяха извършили — от момента, в който полет 29 се беше издигнал от земята в Южна Калифорния, до момента, в който беше кацнал в централната част на Мейн. С едно натискане на клавиша можеше да даде инструкции на компютъра просто да преобърне този курс; с натискане на друг клавиш, вече във въздуха, можеше да включи в действие автопилота, който да лети по курса. Инерциалната навигационна система „Теледайн“ щеше да пресъздаде пътуването до най-малките отклонения. — Мога да го направя, но защо?