Пръстите на Дина продължиха да търсят и попаднаха на нещо друго — мека, фина кожа. След миг тя докосна ципа, а след още миг напипа ремъка.
Беше чантичката на леля Вики.
Тревогата на Дина се върна. Слушалките на бяха на седалката на леля Вики, а чантичката й беше там. Всички пътнически чекове, освен двайсетте, пъхнати в нейната собствена чантичка, бяха в нея — Дина знаеше, защото беше чула как майка й и леля Вики говореха за тях, преди да излязат от къщата им в Паса — дена.
Можеше ли леля Вики да отиде до тоалетната и да си остави чантичката на седалката? Можеше ли да направи това, когато спътницата й не само беше на десет години, не само спеше, но и беше сляпа!
Не, не беше възможно.
„Не се отказвай от страха си… но и не му се оставяй. Запази спокойствие и се опитай да обмислиш нещата.“
Но на нея не й харесваше тази празна седалка, не й харесваше и тишината в самолета. Беше й съвсем ясно, че повечето от хората може да са заспали и че тези, които са будни, пазят тишина, доколкото могат, за да не пречат на останалите, но все пак това не й харесваше.
Някакво животно с невероятно остри зъби и нокти се събуди в главата й и заръмжа. Тя знаеше името на това животно — то се казваше паника, и ако не го овладееше бързо, можеше да направи нещо, което да постави в неудобно положение както нея, така и леля Вики.
„Когато започна да виждам, когато докторите в Бостън оправят очите ми, няма да попадам в такива глупави положения.“
Това без съмнение беше вярно, но сега не й помагаше абсолютно никак.
Дина изведнъж си спомни, че след като заеха местата си, леля Вики взе ръката й, препъна всичките й пръсти, освен показалеца, а след това с този едничък пръст и показа седалката. Там имаше копчета — само няколко, прости, лесни за запомняне. Имаше две малки кръгчета, които можеш да използваш, след като си сложиш слушалките — с едното се превключваха различните канали за слушане, а с другото се нагласяше силата на звука. Малкият правоъгълен ключ беше за светлината над седалката. „Този няма да ти трябва — каза леля Вики с усмивка в гласа. — Поне все още не.“ — Последният беше квадратен бутон — когато го натиснеш, идва стюардесата.
Сега пръстът на Дина докосна този бутон и се плъзна по леко изпъкналата му повърхност.
„Наистина ли искаш да го направиш?“ — запита се тя и отговорът дойде веднага. — „Да, искам.“
Натисна бутона и чу мелодично иззвъняване. Зачака.
Никой не идваше.
Чуваше се само мекият, сякаш вечен, шепот на реактивните мотори. Никой не говореше. Никой не се смееше. („Сигурно филмът не е чак толкова смешен, колкото мислеше леля Вики.“) Никой не кашляше. Мястото до нея — мястото на леля Вики, все още беше празно и нямаше стюардеса, която да се наведе над нея в успокояваща обвивка от парфюм и шампоан, както и леки миризми от грим, и да я попита дали да й донесе нещо — закуска или може би чаша вода.
Само постоянния мек тътен на реактивните мотори.
Животното паника протестираше по-силно от всякога. За да го победи, Дина се съсредоточи, фокусира вътрешното си радарно приспособление, направи от него нещо като невидим бастун, с който можеше да мушка от седалката си — тук, в средата на главния салон. Можеше да го прави добре — понякога, когато се съсредоточаваше много усилено, тя почти вярваше, че може да вижда с очите на другите. Ако можеше да си помисли за това достатъчно силно, да го поиска достатъчно силно. Веднъж беше казала на госпожица Лий за това чувство и реакцията на госпожица Лий беше необикновено остра. „Виждането с чужди очи е често срещана фантазия на слепите — каза й тя. — Особено на слепите деца. Не прави никога тази грешка — да се осланяш на такова чувство, Дина, защото това ще те доведе до падане по стълби или пресичане на улицата пред минаваща кола.“
И така, тя се отказа от опитите „да вижда с чужди очи“, както госпожица Лий го беше нарекла, а в няколкото случая, когато това чувство отново се прокрадна в нея — че вижда света — неясен и нестабилен, но съществуващ — през очите на майка си или през очите на леля Вики, тя се опитваше да се освободи от него както човек, който се бои, че ще загуби разсъдъка си, опитва да заглуши гласовете на привиденията. Но сега я беше страх и затова се опита да почувства другите, да усети другите, но не ги намери.
Ужасът, който се надигаше в нея, я изпълни цялата, животното паника протестираше на висок глас. Тя почувства вик, който се качваше по гърлото й, и стисна зъби, за да му попречи да излезе. Защото той нямаше да излезе като вик или писък — ако го изпуснеше, той щеше да напусне устата й като вой на пожарна сирена.