— Защото разкъсването може все още да е там. Не разбирате ли? Може да успеем да прелетим обратно, през него.
Ник погледна Боб с внезапно събудено внимание, после се обърна към Брайън.
— Може пък да е прав, приятелю. Може просто да е прав.
Умът на Албърт Коснър се беше отклонил по съвсем различно, но интригуващо направление: ако разкъсването е все още там и ако самолетът е летял на често използвана височина и курс — на нещо като булевард изток — запад в небето — то може би през него са минали и други самолети между 1.07 ч тази сутрин и сега (когато и да беше това сега). Може би имаше и други самолети, които кацат или са кацнали на други запустели летища в Америка, с други екипажи и пътници, които се разхождат слисани?
„Не — помисли си той. — Ние случайно имахме пилот на борда. Каква е вероятността това да се случи два пъти?“
Замисли се за това, което беше казал господин Дженкинс за шестнайсетте поредни достигания на база от Тед Уилямс и потрепери.
— Може да е прав, а може и да не е каза Брайън. — Всъщност няма значение, защото с този самолет няма да отидем никъде.
— Защо не? — попита Руди. — Ако можете да го заредите с гориво, не виждам?
— Помните ли кибрита? Този от купата в ресторанта? Който не искаше да се запалва?
Руди гледаше безизразно, но на лицето на Боб Дженкинс се появи израз на огромно разочарование. Той сложи ръка на челото си и направи крачка назад. Направо се смали.
— Какво? — викна Дон. Гледаше към Брайън под сключените си вежди. В погледа му се четеше едновременно объркване и подозрение. — Какво общо има.
Но Ник разбра.
— Не виждате ли? — попита тихо той. — Не виждате ли, приятелю? Ако акумулаторите не работят, ако кибритът не се пали…
— … тогава самолетното гориво няма да гори — довърши Брайън. — То ще бъде толкова използвано и износено, колкото и всичко останало в този свят. — Той погледна поред към всеки от тях. — Все едно да напълня резервоарите за гориво с меласа.
2
— Някоя от вас, прекрасни дами, чувала ли е за ланголиерите? — попита Крейг изведнъж. Тонът му беше лек, почти радостен.
Лоръл подскочи и погледна нервно към другите, които все още стояха до прозорците и приказваха. Дина само се обърна към гласа на Крейг явно без ни най-малка изненада.
— Не — каза спокойно тя. — Кои са те?
— Не говори с него, Дина — прошепна Лоръл.
— Чувам — каза Крейг със същия приятен тон. — Знаете ли, Дина не е единствената с остър слух.
Лоръл почувства как лицето й се затопля.
— Нямаше да направя нищо лошо на детето все пак. Просто ме е страх. А вас?
— Да — рязко отвърна Лоръл, — но аз не вземам заложници и не се опитвам да застрелям млади момчета, когато ме е страх.
— Вие не сте се сблъсквали с внезапно нападение на нещо, което изглежда като цялата предна линия на „Лос Анджелис Рамс“ — каза Крейг. — И този тип англичанинът? — Той се засмя. Смехът му беше смущаващо весел в тишината, смущаващо, нормален. — Е, всичко, което мога да кажа, ако мислите, че съм луд, е, че изобщо не сте поглеждали към него. Този човек вместо ум има дърворезачка.
Лоръл не знаеше какво да каже. Знаеше, че нещата не са такива, каквито ги представя Крейг Туми, но когато той говореше, изглеждаше, че всичко трябва да е така… това, което каза за англичанина също беше много близо до истината. Очите на мъжа… и ритникът, който беше нанесъл в ребрата на господин Туми, докато той беше вързан… Лоръл потрепери.
— Какви са ланголиерите. Господин Туми? — попита Дина.
— Ами, аз винаги съм свикнал да мисля, че те не съществуват — каза Крейг със същия приветлив глас. — Сега започвам да се чудя… защото и аз го чувам, млада госпожице. Да, така е.
— Звука? — попита тихо Дина. — Този звук са ланголиерите?
Лоръл сложи ръка върху рамото й.
— Наистина, недей да говориш с него повече, миличка. Той ме безпокои.
— Защо? Той е вързан, нали?
— Да, но?
— И ти винаги би могла да извикаш другите, нали?
— Ами, мисля, че?
— Искам да знам за ланголиерите.
С известно усилие Крейг завъртя глава, за да ги погледне… и сега Лоръл почувства част от чара и волята му на силна личност, които го бяха задържали да не излезе от релсите, докато изпълняваше в условията на високо налягане сценария, който родителите му бяха написали за него. Почувства това, въпреки че той лежеше на пода с ръце, вързани зад гърба и засъхваща кръв по челото и лявата буза.