— Точка — каза Брайън. — Нищо не?
— Аз я помирисах — каза Ник. — Помирисах сярата. Опитай друга, Ас!
Вместо това Албърт драсна трети път същата клечка по грапавата лента… и този път тя пламна. Главичката не само изсъска и изтля, не — пламъкът си остана с познатата капковидна форма, син в основата си, жълт на върха, и започна да изгаря картонената клечка.
Албърт ги погледна идиотски усмихнат.
— Виждате ли? — каза той. — Виждате ли?
Изгаси клечката и извади друга. Тя се запали от първото драсване. Той се наведе над кибрита и доближи пламъка до другите клечки — точно както Боб Дженкинс беше направил в ресторанта. Този път всички избухнаха в пламък със сух съскащ звук. Албърт ги духна като свещ на рожден ден. Успя да го направи с две духвания.
— Виждате ли? — попита той. — Виждате ли какво означава това? Двупосочно движение! Ние сме донесли собственото си време с нас! Там, навън е миналото… както и навсякъде според мен, навсякъде на изток от дупката, през която сме минали… но настоящето е все още тук! Все още хванато в този самолет!
— Не знам — каза Брайън, но внезапно всичко започна да изглежда отново възможно. Той почувства диво, почти непреодолимо желание да притегли Албърт в ръцете си и да го потупа по гърба.
— Браво, Албърт! — каза Боб. — Бирата! Опитай бирата!
Албърт отвъртя капачката на бирата, докато Ник тършуваше за здрава чаша между останките върху количката за напитки.
— Къде е димът? — попита Брайън.
— Димът? — попита изненадан Боб.
— Ами, предполагам, че не е точно дим, но когато отвориш бира, обикновено от гърлото на бутилката излиза нещо, което прилича на дим.
Албърт помириса, после поднесе бутилката към Брайън.
— Помиришете.
Брайън помириса и се засмя. Не можа да се стърпи.
— За Бога, това наистина мирише на бира — със или без дим.
Ник протегна чашата и Албърт с удовлетворение видя, че и ръката на англичанина не беше съвсем спокойна.
— Налей — каза той. — Побързай, приятелю моят хирург казва, че напрежението не е полезно за сърцето.
Албърт наля бирата и усмивките им повехнаха.
Бирата нямаше никаква пяна. Абсолютно никаква. Тя просто си стоеше в чашата за уиски, която беше намерил Ник, и приличаше на проба от урина.
10
— Всемогъщи Боже, стъмва се!
Хората до прозорците се обърнаха, когато Руди Уоруик се присъедини към тях.
— Трябваше да наглеждате лудия — каза Дон. Руди направи нетърпелив жест.
— Той е безчувствен като пън. Мисля, че ударът е разбъркал главата му малко повече, отколкото смятахме отначало. Какво става навън? И защо се стъмва толкова бързо?
— Не знаем — каза Бетани. — Просто се стъмва. Мислите ли, че този побъркан фукльо е изпаднал в кома или нещо такова?
— Не знам — каза Руди, — но ако е така, няма защо да се тревожим повече за него, нали? Боже, колко ужасяващ е този звук. Прилича на отворен термитен кошер в лодка от балсамово дърво. — За пръв път Руди изглежда беше забравил за стомаха си.
Дина обърна глава към Лоръл.
— Мисля, че е по-добре да идем при господин Туми — каза тя. — Тревожа се за него. Обзалагам се, че го е страх.
— Ако е в безсъзнание, не можем нищо да?
— Мисля, че не е в безсъзнание — каза тихо Дина. — Мисля, че дори не спи.
Лоръл за миг погледна замислено към детето и след това взе ръката й. — Добре — каза тя. — Да хвърлим един поглед.
11
Възелът, който Ник Хоупуел беше вързал около дясната китка на Крейг, най-накрая се разхлаби достатъчно, за да му позволи да освободи ръката си. С нейна помощ той смъкна надолу примката, в която беше хваната лявата му ръка. Бързо стана на крака. Остра болка проряза главата му и за миг той се олюля. Облаци от черни точки преминаха през полезрението му и после бавно изчезнаха. Той разбра, че терминалът потъва в мрак. Падаше подранила нощ. Сега той чуваше звука „мляс-хрус-мляс“, който издаваха ланголиерите, много по-ясно, може би защото ушите му се бяха настроили да го долавят, а може би защото те бяха по-близо.
В другия край на терминала видя как два силуета — единият висок, другият нисък, се отделиха от останалите и тръгнаха обратно към ресторанта. Жената с глас на кучка и сляпото момиченце с грозното надуто лице. Не можеше да ги остави да вдигнат тревога. Това би било много лошо.
Крейг се отдалечи от кървавото петно на килима, където беше лежал, без да откъсва очи от приближаващите фигури. Не можеше да свикне с бързото изчезване на светлината.
На тезгяха вляво от касата имаше съдове с еднократни прибори за хранене. Пластмасов боклук — не ставаха за нищо. Крейг приведен обиколи касата и видя на тезгяха нещо по-добро: месарски нож. Взе го и клекна зад касата, за да ги наблюдава. С особен интерес наблюдаваше момиченцето. Момиченцето знаеше много… може би прекалено много. Въпросът беше откъде идваха знанията й?