«В града дойде върлинест мъж
и обяви нашир и длъж:
«Прескъпи граждани, туй не е слух,
аз ще ви отърва от всеки плъх.
Но ще ви искам преголяма сума.»
И рече кметът:
«Имаш мойта дума».»
Но той като че все повече се разстройваше. Не можеше да си спомни римите, които му бе изпяла само преди дни и настояваше тя да ги повтори:
«Един човек, докато бях из пустошта на път,
ме пита във морето колко ягоди растат.
Отвърнах му, след като поумувах:
«Колкото херинги в гората плуват».»
Тя самата се чувстваше все по-изтощена. Беше отслабнала. Когато се видя в огледалото във фоайето, направо се изплаши.
- Трябва да намеря някое спокойно място, лаборатория, където да работя - каза. - Господи, помогни ми. Изморена съм. Привиждат ми се разни неща.
В мигове на крайна умора страхът я сковаваше. Къде беше? Какво щеше да се случи с нея? Все той беше в ума и?, а когато потънеше в мислите си, си казваше - загубена съм, приличам на наркоман, напълно обсебена съм. Но все пак трябваше да го изследва, да разбере какво представлява и насред всички ужасни съмнения, осъзнаваше, че всъщност изпитва силно собственическо чувство към него, иска да го защити и освен това го желае.
Какво щяха да сторят с него, ако го хванеха? Той вече бе извършил престъпления. Беше откраднал, а може би дори бе убил. Не знаеше. Не можеше да мисли нормално. Трябваше и? просто спокойно място, лаборатория. Ами ако се върнеха тайно в Сан Франциско? Ако успееше да се свърже с Мич Фланаган. Но не можеш просто да се обадиш в института «Кеплингер».
Любовните им контакти се разредиха. Той все още сучеше от гърдите и?, но по-рядко и по-малко. Тръгна да обикаля църквите в Париж. В тях ставаше някак объркан, враждебен, силно разтревожен. Отиваше да докосне витражите. Взираше се с омраза в статуите на светци.
Каза, че това не е правилната катедрала.
- Е, ако имаш предвид катедралата в Донелайт, разбира се, че тази не е правилната. Ние сме в Париж.
Той се обърна към нея и изсъска:
- Те я изгориха.
Искаше да чуе католическа меса. Измъкна я от леглото още преди изгрев и я завлече в църквата, за да присъстват на службата.
В Париж беше студено. Тя не можеше дори да мисли, без той да я прекъсне. Понякога и? се струваше, че губи представа кога е ден и кога - нощ. Той я будеше, сучеше и правеше любов с нея, грубо и все пак приятно. Тя отново задрямваше, а той я събуждаше да и? даде храна, като не спираше да говори какво е видял по телевизията, по новините или за нещо друго. Речта му ставаше все по-нелогична и фрагментарна.
По едно време взе хотелското меню от масата и изпя имената на ястията. После се върна яростно към писането.
- Жулиен заведе Евелин в къщата си и там заченаха Лаура Лий, която пък роди Алисия и Джифорд. Жулиен има още едно незаконно дете, Майкъл О’Брайън, роден от момиче от сиропиталището «Света Маргарет», което после отива в манастир и става сестра Бриджит Мери, а от същото момиче, три момчета и едно момиче… което се жени за Алаистър Къри, който има син Тим Къри, който…
- Чакай малко, какво пишеш?
- Остави ме. - Той внезапно се втренчи в нея и скъса листа на парченца. - Къде са ти бележниците, какво пишеш в тях?
Никога не се отдалечаваха много от стаята. Роуан бе твърде слаба, твърде изморена. Гърдите и? бяха изпълнени с мляко, което започваше да тече под блузата и?. Той дойде да пие. Взе я в обятията си. Тя изпитваше такова огромно удоволствие от кърменето, че вече нищо друго нямаше значение. Страхът я напусна.
Това е козът му, каза си, удоволствието, насладата, разкошът и радостта от това да бъде с него, да слушам бързата му, несвързана реч, да го гледам как реагира на всичко.
Но какво представлява той? Още от самото начало бе живяла с илюзията, че някак го е създала, че чрез своята мощна телекинеза някак е успяла да превърне своето собствено дете в него. Сега започваше да разбира възможните противоречия. Първо, не си спомняше да е осъзнавала какво ще се случи, докато той не започна да се гърчи на пода, да се бори за живота си, целият мокър от родилните води. Тя някак бе успяла да го нахрани чрез психичната си сила. Дори му бе дала коластра, сега си спомняше, първото, което потече от гърдите и?, а то не беше никак малко.
Но това нещо, това създание, беше добре развито - не бе чудовището на Франкенщайн, скърпено от различни части, не беше гротескна рожба на вещица. Тя осъзнаваше и качествата му - той можеше да тича много бързо, усещаше миризми, които тя не долавяше, а също така излъчваше аромат, който хората чувстваха, без да си дават сметка за това. Да, така беше. От време на време ароматът му я завладяваше и тогава имаше зловещото усещане, че я обгръща изцяло и я контролира като някакъв феромон.