Тя водеше дневник, за да може, ако нещо се случи с нея, някой да го открие и да разбере.
- Стояхме много дълго в Париж - каза тя. - Може да ни открият. - Бяха дошли две съобщения от банката. В сметката и? бе постъпило цяло състояние и и? отне цял следобед да разпредели парите на различни сметки, за да ги прикрие. Той не се отделяше от нея. Тя искаше да заминат на някое по-топло място.
- Стига, скъпа моя, вече сменихме десет хотела. Не се притеснявай, спри да проверяваш ключалките. Знаеш от какво е, нали? От серотонина в мозъка ти. Ти си обсесивно-компулсивна, винаги си била такава.
- Откъде знаеш?
- Казвам ти… аз… - И замълча. Може би вече не бе така уверен, може би - Зная това, защото ти го знаеш. Когато бях дух, знаех всичко, което знаеха и моите вещици. Просто аз…?
- Какво има, какво говориш?
През нощта той застана до прозореца и гледа светлините на Париж. Прави любов с нея няколко пъти, без значение дали тя спеше, или бе будна. Мустаците му бяха станали по-гъсти и меки, брадата му вече покриваше цялата брадичка.
Но фонтанелата още не се беше затворила.
Всъщност целият му растеж изглеждаше някак програмиран и различен. Тя започна да прави сравнения с други видове, записваше специфичните му характеристики. Например той имаше сила на ръцете на по-нисш примат, но пръстите му бяха по-ловки. Искаше и? се да види какво ли би направил, ако седне пред пиано. Нуждата му от въздух бе най-уязвимото му място. Тя предполагаше, че би могъл да се задуши. Но той беше много силен. Ужасно силен. Какво ли щеше да се случи с него във вода?
Напуснаха Париж и заминаха за Берлин. Той не хареса немския език; звучеше му грозно, но «отчетливо». Каза, че не може да се отърве от тези натрапчиви звуци. Искаше да се махне от Германия.
Същата седмица тя пометна. Получи силни спазми и целият под в банята се покри с кръв, докато се усети какво става. Той се взираше озадачен в кръвта.
- Трябва да си почина - каза тя. Само да можеше да си почине, на някое тихо място, където никой не пее, не рецитира стихове и така нататък, просто на тихо. Намери малкото, подобно на желатин топче сред кръвта. Беше ембрион, съвсем малък, но все пак имаше крайници! Това я отврати и изуми. Настоя да иде в някоя лаборатория, където да го изследва.
Успя да спечели три часа, преди хората да станат подозрителни, и си направи няколко бележки.
- Има два вида мутации - каза му тя. - Тези, които могат да се предават, и други, които не могат. Твоето раждане не е единична мутация, може да се предположи, че ти си… друг вид. Но как е възможно? Как е възможно комбинация от телекинеза… - Тя млъкна и преглътна научните термини. Беше откраднала от клиниката някои неща и сега взе проба от собствената си кръв, като добре запуши епруветките.
Той се усмихна печално.
- Ти не ме обичаш истински.
- Разбира се, че те обичам.
- Но как може да обичаш истината повече от мистерията?
- Какво е истина? - Тя се приближи до него, хвана лицето му и го погледна в очите. - Какво си спомняш, от самото начало, от времето, преди хората да се появят на земята? Помниш ли, че ми говори за това, за света на духовете и как те се учели от хората. Ти говори…
- Не помня нищо - каза той безизразно.
Седна на масата и започна да чете онова, което бе написал. Протегна дългите си крака, кръстоса глезени, опря глава на облегалката на стола и започна да слуша собствените си записи. Косата му вече стигаше до раменете. Той започна да и? задава въпроси, сякаш я изпитваше: «Коя е Мери Бет?», «Коя е майка и??».
Тя отново и отново повтаряше историята на рода, каквато я познаваше. Повтаряше наученото от досието на Таламаска и случайни неща, които бе дочула от останалите. Описа - по негова молба - всички живи Мейфеър, които познаваше. Той вече ставаше по-мълчалив, слушаше я, караше я да говори с часове.
Беше истинска агония.
- По природа не съм приказлива - каза тя. - Не мога… просто не мога…
- Кои са братята на Жулиен, кажи имената им и имената на децата им.
Накрая тя бе така изтощена, че не можеше да помръдне. Спазмите започнаха отново, сякаш пак бе бременна и отново помяташе.
Каза му:
- Не мога повече.
- Донелайт - продължи той. - Искам да ида там.
Стоеше до прозореца и плачеше.
- Ти ме обичаш, нали? И не се страхуваш от мен?
Тя мисли дълго, преди да отговори: