Отвори вратата на банята и пристъпи в кухнята. Басейнът проблесна за миг отвъд стъклените врати, сякаш капризен ветрец бе развълнувал повърхността на водата. Беше като жив. Тя пристъпи напред, малката червена светлинка на детектора за движение мигаше, но Мона веднага видя на контролния панел на стената на кухнята, че алармата не е активирана. Значи затова не се беше включила, когато отвори прозореца. Какъв късмет! Беше забравила за проклетата аларма, а точно тя бе спасила живота на Майкъл. Той се беше удавил, когато пожарникарите го откриха - все колеги на баща му, починал много отдавна.
Майкъл. Да, още щом го видя, почувства фатално привличане към него. Порази я най-вече едрото му тяло. Вратът му беше толкова як. Мона много си падаше по мъжките вратове. Можеше да изгледа цял филм само за да зяпа врата на Том Беринджър.
Пък и Майкъл винаги беше в добро настроение. Макар че никога не го бе виждала да и? се усмихва, само и? смигаше. Обожаваше невероятните му, смайващо сини очи. Крещящо сини, както се бе изразила веднъж Беа, но го каза като комплимент. Дори леля Джифорд бе усетила това: «Този мъж е някак твърде ярък».
Обикновено толкова добре сложен мъж се оказваше полуидиот. Но интелигентните мъже Мейфеър винаги имаха съвършени пропорции. Ако дрехите от «Брукс Брадърс» или «Барбъри» не ти стават, значи си незаконороден. Ще ти сложат отрова в чая. Държаха се като навити с ключе играчки, щом се върнеха от Харвард - с перфектни прически и хубав загар - не преставаха да се здрависват с хората.
Дори братовчедът Пиърс, гордостта на Райън, се държеше така - лъскаво копие на баща си, чак до русата коса, подстригана в стил Принстън. Сладката братовчедка Кланси беше тъкмо за него. Тя пък беше малък клонинг на леля Джифорд - само че без вечното измъчено изражение. Изглеждаха като направени от пластмаса и тримата - Райън, Пиърс и Кланси. Корпоративни адвокати, чиято единствена цел в живота им бе да видят колко дълго могат да останат непокътнати.
«Мейфеър и Мейфеър» беше правна фирма, пълна с пластмасови хора.
- Какво от това? - бе попитала майка и? в отговор на нейните критики. - Те се грижат за парите, така че ти и аз да не се безпокоим за тях.
- Чудя се дали това е добра идея - отвърна Мона, докато гледаше как майка и? не може да уцели устата си с цигарата и все посяга към чашата вино на масата. Мона я побутна към нея, въпреки че се мразеше за това, но не издържаше на нещастните и? опити.
Майкъл Къри обаче беше различен от всички Мейфеър - як и спокоен, красиво брадясал, изцяло лишен от блясъка на мъже като Райън и все пак съвършено великолепен, като звяр, особено когато го видя този следобед, да чете Дикенс с очилата с тъмни рамки. Изобщо не му пукаше за Марди Грас. Не искаше да слиза долу. Все още бе замаян от предателството на Роуан. Времето като че не означаваше нищо за него, защото ако започнеше да мисли за това, щеше да осъзнае от колко време вече я няма.
- Какво четеш? - попита го Мона.
- «Големите надежди» - отвърна той. - Постоянно я препрочитам. Сега чета за жената на Джо, мисис Джо. Чела ли си я? Обичам да препрочитам книгите. Сякаш слушам отново и отново любима песен.
Разкошният неандерталец, спотаен в тялото му, иска да те завлече за косата в пещерата си. Да, неандерталец с мозък на кроманьонец, който може да се усмихва, да е любезен и е също толкова добре възпитан като всеки друг от това семейство. Той имаше много богат речник, когато решеше да го използва. Самата Мона говореше като студент от университета. Даже някой в училище се бе пошегувал, че от най-малкото момиче излизат най-големите думи.
Майкъл можеше да говори като нюорлиънски полицай и в следващия миг - като училищен директор. «Неустоима комбинация - бе написала Мона в компютърния си дневник.» А после си спомни за предупреждението на чичо Жулиен: «Този мъж е твърде добър».
- А аз лоша ли съм? - прошепна тя в тишината. - Не съм.
Мона наистина нямаше и най-малкото съмнение, че не е лоша. Подобни мисли бяха твърде старомодни за нея и типични за чичо Жулиен, особено за Жулиен от сънищата и?. Когато беше по-малка, не знаеше точните думи за това, но сега го разбираше: «Самоиронизиращ се, самоосъждащ се», това бе написала в поддиректорията WSJULIENCHARACTER в папката SUNISHTA.
Прекоси кухнята и бавно мина през тесния килер - откъм верандата проникваше бяла светлина, която красиво озаряваше дъските по пода. Трапезарията беше огромна. Според Майкъл дъските на пода бяха положени през трийсетте, но Жулиен и? беше казал, че е станало през деветдесетте години на деветнайсети век - настилката се наричала дървен килим и го доставили на ролка. Какво ли се очакваше от нея да прави с онова, което Жулиен и? беше казал в сънищата?