- Добре, добре - рече тя. Качиха се пак в стаята и той я гледаше как се облича с по-топли дрехи. Роуан се приготви за дълга нощна екскурзия - с вълнени чорапи и туристически обувки.
Вървяха като че безкрайно надолу по склона и после по бреговете на езерото.
Лунният сърп осветяваше назъбените порутени стени на замъка.
Скалите изглеждаха зловещо, но имаше добре отъпкани пътеки. Той се катереше и я дърпаше след себе си. Археолозите бяха сложили бариери, знаци, предупреждения, но наоколо не се виждаше никой и двамата минаваха, откъдето пожелаеха. Бяха сковани нови дървени стълби във високите порутени кули и към тъмниците. Той вървеше по тях с уверена стъпка, като обезумял.
Стори и? се, че може би сега е най-подходящият момент за бягство. Ако имаше куража, можеше да го блъсне от върха на някоя от тези стълби. Той щеше да падне, да се пребие, щеше да страда като всеки човек! Костите му не бяха крехки, но той щеше да умре със сигурност. Но още щом си помисли това, се разплака. Знаеше, че не може да го направи. Не можеше да го ликвидира така. Да го убие? Не, не можеше.
Това бе мисъл на страхливец, прибързана, нелепа мисъл. По-нелепа дори от това, че бе останала с него. И от какво още? Да, сега вече го осъзнаваше. Явно е била луда да смята, че може да го контролира или изучи сама. Каква глупачка бе само, каква глупачка. Как можа да си тръгне от къщата с този див и тираничен демон, как можа да е така заслепена от гордост и високомерие, гордост от нейното творение!
Но нямаше ли той все пак да постигне своето? Не я ли бе пришпорвал, не я ли караше да бърза безброй пъти? От какво се страхуваше? От Майкъл. Да, от Майкъл трябваше да се страхува.
Грешката обаче беше нейна. Тя бе загубила контрол над това създание.
И така, сред петното лунна светлина в главната зала на крепостта, тя осъзна, че и? е по-лесно да обвинява себе си и да се мрази, отколкото да го нарани.
Пък и без това надали щеше да успее. Единственият път, когато се забърза след него на стълбата, той се обърна, сграбчи я и я издърпа пред себе си. Винаги беше нащрек. Можеше да я вдигне без усилие само с една ръка и да я пусне където пожелае. Той не се страхуваше, че ще падне. Нещо в този замък обаче го плашеше. Той трепереше и плачеше, когато излизаха оттам. Каза, че иска да види катедралата. Луната се бе скрила зад облаците, но долината все още бе озарена от бледата и? светлина. Той знаеше пътя, затова не тръгна по очертаната пътека, а се спусна направо по склона.
Най-после стигнаха до града, до разкопките в основата на стените, до бойниците, до портите, до малката главна улица, цялата маркирана и опасана с въжета. На нея се издигаха огромните руини на катедралата, пред която всички други постройки изглеждаха миниатюрни. Четирите и? стени още стояха, а порутените им арки приличаха на ръце, протегнати да прегърнат небесата.
Лашър коленичи в тревата и се втренчи в дългия неф без покрив. Личеше къде е имало голям висок прозорец, но стъклото не бе оцеляло сред камъните, много от които бяха поставени тук наскоро, при реставрацията на стените. Навсякъде бяха струпани големи камари камъни, явно донесени от другаде, за да се изгради отново постройката.
Той стана, хвана Роуан за ръката и я повлече след себе си, покрай бариерата и знаците на археолозите, докато не стигна до самата църква. Вдигна глава и се взря покрай арките от двете страни към облаците, през които едва проникваше сиянието на луната. Катедралата беше готическа, огромна, всъщност твърде огромна за това място, освен ако навремето тук не бяха живели хиляди вярващи.
Той целият трепереше. Докосна устните си и отново започна да издава своето странно жужене.
Тръгна упорито покрай стената, най-накрая посочи един тесен прозорец и закрещя:
- Там, там! - Като че каза и още нещо и пак стана тревожен. Свлече се на колене, придърпа и Роуан до себе си, сложи ръка на рамото и? и натика лице в гърдите и?. Вдигна грубо пуловера и? и засука. Тя лежеше безсилно по гръб и се взираше в облаците. Молеше се да се появят звезди, но звезди нямаше, само призрачната светлина на луната и прекрасната илюзия, че не облаците, а стените с празните извити прозорци се движат в небето.
На сутринта, когато се събуди, него го нямаше в стаята! Но нямаше и телефон. Тя отвори прозореца и видя, че до земята има поне шест-седем метра. Дори и да се измъкнеше, какво щеше да направи? Ключовете за колата бяха в него. Той винаги ги носеше със себе си. Дали да иде при другите и да им обясни, че я държи като затворничка? Какво щеше да направи той?