- Какво е разрушило катедралата? - попита я Роуан. Притесняваше я тази липса на хронология. Искаше да подреди нещата в ума си.
Той я погледна гневно, сякаш тя нямаше право да говори.
- Не съм сигурна - отвърна жената, - но имам предположение. Имало е нещо като война между клановете.
- Не - каза тихо той. - Погледнете по-дълбоко. Били са протестантите, иконоборците.
Тя плесна ръце почти ликуващо.
- О, но какво ви кара да мислите така? - И се впусна в дълга тирада за протестантската реформация в Шотландия, за изгарянията на вещици, продължили век или повече, до самия край на Донелайт. Ужасно варварство.
Той седеше като зашеметен.
- Обзалагам се, че сте абсолютно прав. Бил е Джон Нокс7 и неговите реформатори! Донелайт си е останал мощен център на католицизма. Дори лукавият Хенри VIII не е успял да се справи с него.
Тя започна да се повтаря и заобяснява надълго и нашироко колко мрази политическите и религиозните сили, които унищожават произведения на изкуството и архитектурата.
- Представете си само всички онези великолепни витражи!
- Да, красиво стъкло.
Но той вече бе научил от нея каквото му трябваше.
Щом се мръкна, излязоха отново. Той мълчеше, не беше гладен, не искаше да прави секс и не я изпускаше от поглед. Вървеше пред нея по целия път през тревистата равнина, докато не стигнаха отново до катедралата. Повечето от разкопките на южния трансепт бяха покрити с голям дървен навес. Вратите бяха заключени. Той счупи стъклото на прозореца, отключи една врата и влезе вътре. Стояха насред руините на параклиса. Студентите бяха възстановили стената. Доста пръст бе изкопана от централната гробница, на чийто връх бе издълбана човешка фигура, която бе почти изличена и изглеждаше доста призрачна. Той се втренчи в нея, после вдигна очи към реставрираните прозорци. Изведнъж започна бясно да удря по дървените стени.
- Спри, ще дойдат - извика тя, но после замълча. Нека да дойдат. Нека го вкарат в затвора, в лудницата. Той видя лукавството в очите и?, омразата, която в този миг тя не успя да скрие.
Когато се върнаха в странноприемницата, той започна да слуша собствените си записи, после се зарови в записките.
- Жулиен, Жулиен, Жулиен Мейфеър.
- Не го помниш, нали?
- Какво?
- Не си спомняш кой е Жулиен или Мери Бет, или Дебора, или Сузан. Забравил си всичко. Помниш ли Сузан?
Той се взираше в нея пребледнял, обзет от тих гняв.
- Не си спомняш - продължи да го дразни тя. - Започна да забравяш в Париж. Ти не знаеш кои са били те.
Той се приближи и падна на колене пред нея. Изглеждаше силно развълнуван, гневът му се бе изродил в някакъв яростен, по-приемлив ентусиазъм.
- Не знам кои са били те - каза той. - Не съм сигурен и коя си ти! Но знам кой съм аз!
Към полунощ я събуди жестоко - изнасилваше я. Когато свърши, поиска да заминат, да се махнат, преди някой да ги намери.
- Тези Мейфеър сигурно са много умни хора.
Тя се засмя с горчивина.
- Що за чудовище си ти? - попита го. - Не, ти не си мое творение. Вече знам това. Аз не съм Мери Шели!
Той спря колата, измъкна я сред високата трева и започна да я удря. Биеше я толкова силно, че за малко не и? счупи челюстта. Тя му крещеше, че може да я убие. Най-сетне той спря, надвеси се над нея със стиснати юмруци, разплака се и каза:
- Обичам те и те мразя.
- Много добре те разбирам - отвърна тя тихо. Лицето я болеше така силно, че си помисли, че носът и челюстта и? са счупени. Но не бяха. Накрая успя да седне.
Той се бе отпуснал до нея и започна да я гали с големите си ръце. Напълно объркана, тя се разплака на гърдите му.
- О, господи… Господи, какво ще правим? - Той я галеше и целуваше. Отново сука. Приложи всичките си номера, дяволските си номера - дявол, вмъкнал се в килията на монахиня. Махни се от мен! Но тя нямаше куража да стори нищо. Физическа сила ли и? липсваше? От толкова отдавна не се бе чувствала нормално - здрава, жизнена.
Следващият път той се ядоса, когато спряха да заредят бензин и тя се приближи до телефонната кабина. Хвана я и тя бързо започна да рецитира старо стихче, на което я бе научила майка и?:
«Уви! За мис Макей, уви!
Избягаха лъжиците и ножовете и?.
А щом и с купите и с вилиците се прости,
разбра, че никой няма вече да гости.»
Както се и надяваше, това го разсмя до обезсилване. Той дори падна на колене. Какви големи крака имаше. Тя стоеше над него и припяваше: