Той заплака отново и пак каза:
- Обичам те. Само да можех да ти вярвам. Само ако ми помагаше, ако ме обичаше, ако ми беше вярна. Но аз те направих такава, пресметлива вещица. Гледаш ме и се опитваш да ме убиеш.
- Прав си - каза тя. - Но трябва да идем в Америка, освен ако не искаш да ни открият.
Знаеше, че ако не успее да се измъкне от тази стая, ще откачи напълно и ще стане безполезна. Опита се да измисли план. Трябваше да прекосят океана, да са по-близо до дома. По-близо до дома. Хюстън беше близо.
Изведнъж я обзе отчаяние. Вече знаеше какво трябва да направи. Трябваше да умре, преди да зачене отново от това същество. Не, нямаше да роди още едно такова, не можеше. Но той продължаваше да опитва и тя бе заченала вече два пъти. Направо и? причерня от страх. За първи път в живота си разбра защо някои хора не могат да помръднат, когато са уплашени, разбра какво е да се вкамениш от ужас.
Какво бе станало с бележките и??
На сутринта те събраха куфарите си. Всичките медицински проби и изследвания бяха в една чанта. Тя сложи в нея и копия на всички формуляри, които бе използвала в различните клиники. Отгоре остави инструкциите за портиера, в които бе изписан адресът на Ларк. Лашър като че не забеляза.
Беше взела доста опаковъчни материали от лабораторията, но все пак напъха няколко кърпи между стъклениците с пробите. Сложи вътре и старите си окървавени дрехи.
- Защо не ги изхвърлиш? - настоя той. - Миришат ужасно.
- Аз не усещам - каза тя хладно. - Пък и трябва да уплътня пробите, нали ти казах. Не мога да си намеря бележниците. Имах толкова много.
- Да, аз ги прочетох - рече той тихо. - И ги изхвърлих.
Тя се втренчи в него.
Не бе останало нищо, освен пробите. Никой нямаше да узнае, че това нещо е живяло, дишало и е искало да се размножава.
На портала на хотела, докато той уреждаше кола за летището, тя даде чантата с пробите на портиера заедно с пачка швейцарски франкове и му каза бързо на немски, че чантата трябва да бъде изпратена веднага на доктор Самюъл Ларкин. След това му обърна гръб и тръгна към колата, а Лашър се обърна, усмихна и? се и и? подаде ръка.
- Жена ми, колко изморена изглежда - каза той тихо с лека усмивка. - Беше много болна.
- Да, много - отвърна тя и се зачуди какво ли си е помислило пиколото, когато е видял слабото и? насинено лице.
- Нека те прегърна, скъпа - каза Лашър и преметна ръка зад нея на задната седалка. Целуна я, когато потеглиха. Тя не се обърна да види дали портиерът е влязъл с чантата. Не посмя. Портиерът щеше да намери адреса вътре. Трябваше да го намери.
Когато стигнаха в Ню Йорк, той се усети, че чантата с пробите и всички изследвания я няма. Заплаши да я убие.
Тя лежеше на леглото и отказваше да говори. Той я върза, но нежно, като и? остави място да движи крайниците си, но без да може да се освободи. Усуканото тиксо се превръщаше в най-здравото въже на света. Зави я внимателно, за да не измръзне, пусна вентилатора в банята и телевизора високо, но не прекалено, и излезе.
Мина цяло денонощие, преди да се върне. Тя не можа да се сдържи и се изпусна в леглото. Мразеше го. Искаше той да умре. Искаше да знае някаква магия, с която да го убие.
Той седя до нея, докато тя уреждаше нещата в Хюстън - два етажа от петдесететажна сграда, където щяха да са съвсем сами. По мащабите на града това бе малък комплекс, в самия център. В Хюстън нямаше много празни сгради. В тази се бе помещавала някаква програма за изследвания на раковите заболявания. Понастоящем в нея нямаше други наематели.
Оборудването бе останало, вече преминало към собствениците на сградата. Но те не можели да дадат никакви гаранции за него. Тя им каза, че няма проблем. Щеше да наеме всичко, заедно с жилищните помещения, офисите, приемните, стаите за прегледи и лабораториите. Уреди и останалото оборудване, нае коли, въобще всичко, което щеше да им е необходимо за сериозно проучване.
Той я гледаше много студено. Следеше пръстите и?, докато тя натискаше бутоните на телефона, и я слушаше внимателно.
- Този град е много близо до Ню Орлиънс - каза му тя. - Разбираш ли това? - Не искаше той самият да го открие рано или късно и да и? се разгневи. Китките я боляха, защото той постоянно я дърпаше за ръка след себе си. Беше гладна.
- О, да, Мейфеър - рече той и посочи към разпечатаната история, която лежеше в папката. Не минаваше и ден, без да чете записките си или да слуша касетите. - Но те никога няма да се сетят да те търсят тук, нали?