Стаята напомняше на място за смърт. Цветята, събрани в големи букети, бяха навсякъде. Ако умреше сега, той сигурно щеше да се шашне. Беше толкова глупав. Трябваше да бъде спокойна. Трябваше да мисли, да живее и да бъде умна.
- Лилии, рози. Сам ли ги донесе? - попита тя.
Той поклати глава.
- Доставиха ги, бяха пред вратата, когато дойдох.
- Да не си мислил, че ще ме завариш мъртва?
- Не съм толкова сантиментален, освен когато става въпрос за музика - каза той с весела усмивка. - Храната е в другата стая. Ще ти донеса. Какво друго да направя за теб, любов моя? Искаш ли да ти кажа нещо? Какво би те вразумило?
- Мразя те от сърце и душа - каза тя. Седна на леглото, защото в стаята нямаше столове, а тя не можеше вече да стои на краката си. Глезените я боляха, ръцете също. Умираше от глад.
- Защо не ме убиеш?
Той излезе и донесе голяма табла, пълна с деликатесни салати, пакети студено месо и торбичка за отпадъците.
Тя яде с настървение, после блъсна таблата настрани. Имаше кутия с портокалов сок и тя я изпи. Стана и тръгна с куцане към банята, като едва не падна. Остана там много дълго, седнала на тоалетната чиния и опряла глава на стената. Страхуваше се, че може да повърне. Огледа бавно помещението. Нямаше нищо, с което да се самоубие.
Пък и не би го направила. Още имаше сила за борба, много сила. Ако трябваше и двамата щяха да умрат в пламъци. Това можеше да се уреди. Но как?
Отвори немощно вратата. Той стоеше там, със скръстени ръце. Взе я и я отнесе на леглото. Беше пръснал по него бели маргаритки от букетите и когато потъна сред твърдите стебла и ароматни цветове, тя започна да се смее. Беше и? хубаво да се смее, смя се, докато смехът не започна да се лее от нея като песен.
Той се наведе да я целуне.
- Не го прави пак. Ако пометна още веднъж, ще умра. Има по-лесни и бързи начини да ме убиеш. Не можеш да имаш дете от мен, не разбираш ли? Какво те кара да мислиш, че можеш да имаш дете от когото и да било?
- Но ти няма да пометнеш този път - рече той. Лежеше до нея. Сложи ръка на корема и? и се усмихна. Отново започна своята подобна на жужене песен и за миг устата му изглеждаше гротескно - това беше език!
- Да, скъпа моя, любима моя, детето е живо и ме чува. Детето е момиче. То е в теб.
Тя изпищя.
Обърна гнева си към нероденото създание, искаше да го убие, да го убие, да го убие - а после се отпусна назад, потънала в пот. Отново вонеше, в устата си имаше вкус на повръщано. Чу звук, сякаш някой плачеше.
Той отново започна странната си песен.
А после пак се чу плачът.
Тя затвори очи, опита се да разбере какво чува.
Не можа. Все пак сега долавяше и друг, нов глас, в нея самата. Той и? говореше на език без думи, който тя някак можеше да разбере. Търсеше любов, търсеше утеха.
Няма да те нараня отново, помисли си. Отговорът беше благодарност и любов, без думи.
Господи, то беше живо, той бе прав. Беше живо и я чуваше. Болеше го.
- Няма да трае много дълго - каза и? Лашър. - Ще се грижа за теб от цялото си сърце. Ти си моята Ева, все още си безгрешна. А щом то се роди, ако искаш, можеш да умреш.
Роуан не му отговори. Защо да му отговаря? За първи път от два месеца той имаше с кого друг да си говори. Извърна глава настрани.
Тринайсет
Ан Мари Мейфеър седеше сковано на мекия бежов диван от изкуствена кожа във фоайето на болницата. Мона я видя още щом влезе. Ан Мари беше с тъмносиния костюм от погребението и обичайната старомодна натруфена блуза с къдрички. Четеше списание, кръстосала крака, черните и? очила се бяха смъкнали на носа, а черната и? коса бе опъната на кок. С малкия си нос, с малката си уста и с тези големи очила изглеждаше едновременно глупава и интелигентна.
Обърна се към Мона, която се приближи, целуна я по бузата и после се тръшна до нея на дивана.
- Райън обади ли ти се? - попита Ан Мари. Говореше тихо и потайно, въпреки че наоколо не се виждаха много хора. Далеч в дъното вратите на асансьора се затвориха и отвориха. Бюрото на рецепцията с високия безличен плот беше празно.
- За мама ли? - отвърна Мона. Мразеше това място. Реши, че когато стане много богата и има инвестиции във всеки сектор от икономиката, ще отдели малко време да украси подобни стерилни и студени места. После се сети за медицинския център «Мейфеър»! Разбира се, този проект трябваше да продължи! Тя щеше да помогне на Райън. Не можеха да я изолират от него. Щеше да говори с Пиърс за това утре. Ще говори и с Майкъл, щом той се почувства по-добре.