Струваше ми се, че той потрепва в светлината, изчезваше на три или четири пъти, но се появяваше отново, докато накрая си отиде съвсем, оставяйки след себе си вълна топъл въздух. Аз стоях насред нея и за първи път чух гласа му в главата си - тих, поверителен глас:
- Наруших клетвата си пред Дебора.
- Каква клетва? - попитах.
- Ти дори не знаеш коя е Дебора, нещастно дете от плът и кръв - каза той и продължи да говори неща с някакво невероятно смешно произношение, които изглеждаха като най-големите скалъпени безсмислици в библиотеката. Не забравяй, че по това бреме бях почти на четири и не разбирах много от поезия, но усещах кога думите са нелепи. На това ме бе научил и лукавият смях на слугите. Разпознавах помпозността.
- Знам коя е Дебора - рекох и му разказах историята и?, която бях чул от Мари Клодет - как тя се издигнала високо, но после била обвинена във вещерство.
- Предадена от съпруга си и от синовете си тя бе, а преди това и от баща си. Да, от баща си. Аз стоварих мъстта си над него - рече той. - Стоварих отмъщението си отгоре му, заради онова, което той и потомците му бяха причинили на нея и на мен!
Гласът му заглъхна. Имах ясното усещане, че той е имал намерение да започне пак някоя дълга поетична тирада, но явно го промени в последния момент.
- Разбираш ли какво ти казвам? - попита той. - Заклех се пред Дебора никога да не се усмихна на мъжко дете, никога да не предпочета момче пред момиче.
- Да, разбирам какво казваш - отвърнах. - И баба ми го каза. Дебора се родила в Шотландия като дете на празника, зачената на гуляй. Баща и? най-вероятно е бил господарят на тамошната земя, който не си помръднал пръста, когато майка и?, Сузан, била изгорена на клада - а била само една нещастница, която не знаела почти нищо.
- Да - отвърна той. - Така беше. Така беше! Моята бедна Сузан, която ме призова от дълбините като дете, което издърпва змия от дълбоко езеро, без да знае това. Като изпя няколко звука, тя изрече името ми и аз я чух. Да, той наистина беше господарят на онази земя, главата на клана Донелайт, от когото тя роди и който трепереше от страх, когато я изгориха! Донелайт. Можеш ли да си представиш тази дума, виждаш ли я изписана? Иди там и виж руините на замъка, който опустоших. Виж гробовете на последните от онзи клан, изличени от земята, докато не дойде…
- Докато не дойде какво?
Той не каза нищо повече, а пак започна да ме гали. Аз се унесох в мисли.
- А ти? - попитах го след малко. - Ти мъж ли си, или жена, или си нещо средно?
- Не знаеш ли? - попита той.
- Щях ли да питам, ако знаех - отвърнах.
- Мъж съм! - отвърна той. - Мъж, мъж, мъж!
Едва потиснах смеха си при това шумно и горделиво изявление.
Но трябва да призная, че оттогава нататък аз мислех за него и като за «то» и «той» едновременно, както личи от тази история. Понякога той изглеждаше така лишен от здрав разум, че го възприемах единствено като чудовищно създание. Но друг път определено показваше характер. Лесно понасяше моите залитания, ако мога така да се изразя. Когато го наричах по име, често мислех за него като за личност. Когато бях много ядосан, не го виждах като мъжко същество, а го проклинах като нещо твърде детинско, за да не е в среден род.
От разказа ми ще разбереш, че вещиците също са го възприемали ту като «той», ту като «то». И за това си има причини.
Нека се върнем на онзи момент. Двамата седим на верандата и той ме гали.
Когато се изморих от прегръдката му и се обърнах, видях майка ми на прага. Гледаше ни. Тя посегна бързо, дръпна ме към себе си и му каза:
- Не го наранявай! Той е едно безвредно момче!
Мисля, че той и? отвърна нещо мислено, защото тя изведнъж притихна. Всичко свърши. Разбрах го на мига.
На следващата сутрин отидох в детските стаи, където спях с Реми, Катерин и още няколко сладки братовчеди, вече отдавна забравени. Още не можех да пиша добре - вече зная, че много хора на тези години могат да четат, но не могат да пишат.
Всъщност да четеш, но да не пишеш, е нещо обичайно. Аз четях всичко, както казах, дори думи като транссубстанция не ме затрудняваха нито на английски, нито на латински. Но едва сега започвах да изписвам буквите с умение и известна бързина, затова ми отне много време да запиша думите на демона, като постоянно питах: «Как се пише това…?», и то всеки, който минеше през стаята. И ако искаш да знаеш, някои от тези първи думи още са издълбани на малкото писалище, онова от кипарисовото дърво, което е в дъното на третия етаж и което ти, Майкъл, си докосвал със собствените си ръце, когато поправя мертеците.
«Докато не дойде…» Тези думи на демона ме поразиха най-силно и ми се сториха особено значителни.