Когато оставах сам, често идваше и ме галеше, доставяше ми удоволствие, което не можех да получа от друг.
Естествено, правеше това и с майка ми и през цялото време се опитваше да прикотка Катерин, но тя като че не се поддаваше.
Беше си набила в главата, че нечистите удоволствия, които той и? предлагаше през нощта, са смъртен грях. Според мен тя бе първата от вещиците, която действително вярваше в това. Как тази католическа концепция бе пуснала тъй здрави корени в душата и? още преди демонът да я подчини на еротичните желания, не мога да обясня. Ако вярваш в Бог, вероятно ще кажеш, че просто той бе с нея. Но аз не мисля така.
С майка ми скоро се уморихме от ужасния оркестър на баба ми и наехме пианист и цигулар да свирят за нас. Духът като че в началото се зарадва, както се бе зарадвал и на какофоничния оркестър. Явяваше се в потрепващия си мъжки образ, напълно омагьосан и щастлив от музиката.
Но постепенно осъзна, че ние си шепнем нещо под съпровода на мелодията, а той не може да ни чуе, не може да разбере какво планираме, и това го разгневи. Имахме нужда от по-силна музика и пак върнахме старите музиканти, за да започнат отново своята шумотевица. После обаче осъзнахме, че те са по-ефективни, ако изпълненията им са мелодични и ритмични. Шумът сам по себе си не беше достатъчен.
Междувременно семейството просперираше, плантацията процъфтяваше и парите като че се множаха от само себе си в сметките ни в банките зад граница. Братовчедите се женеха по целия свят, а името Мейфеър добиваше все по-голямо величие в околността. Ние бяхме истински царе на земята си. Никой не смееше да ни докосне и с пръст. Бях на девет, когато попитах демона:
- Какво всъщност искаш от нас, от мен и от майка ми?
- Това, което искам от всички вас - отвърна той. - Да ме въплътите! - И като започна да имитира оркестъра, пееше тези думи отново и отново, а предметите в стаята се затресоха в ритъм, като от ударите на барабан. Аз запуших ушите си с ръце и замолих за милост.
- Смях - рече той. - Смях.
- Какво искаш да кажеш?
- Смея се на теб, защото и аз мога да правя музика, която да те разтърси.
И аз се засмях.
- Прав си - отвърнах. - А ти казваш само думата, защото не можеш да се смееш наистина.
- Точно така - рече той сприхаво. - Но когато съм отново в плът, пак ще се смея.
- Пак? - попитах.
Той не отвърна.
Този момент е много ясен в паметта ми. Стоях на горната веранда на къщата, донякъде прикрит сред листата на банановите дървета, които галеха дървените перила. В реката корабите плаваха на север към пристанището. Полята се простираха нашир и надлъж в топлата слънчева светлина, а долу на тревата играеха братовчедите ми. Бяха към четирийсет - петдесет деца, всички под дванайсет години. Около тях в люлеещи се столове се бяха настанили моите чичовци и лели, които си вееха с ветрила и разговаряха.
А аз стоях с това създание, стиснал перилата и добил твърде печално изражение за моите девет години. Опитвах се да проумея същността на нещата.
- Аз ви дадох всичко това - каза той, сякаш бе доловил емоциите ми по-ясно от мен самия. - Семейството ти е мое семейство. Аз ви обсипвам с изобилие. Ти още не знаеш какво означава богатството. Много си малък. Но ще разбереш, че си принц на огромно кралство. Нито един европейски владетел не притежава такава власт.
- Обичам те - казах аз механично и се опитах да повярвам в това за миг, като че прелъстявах смъртен.
- Ще продължа да го правя - каза той. - Защитавай Катерин, докато тя не роди момиче, за да продължи линията. Катерин е слаба, силните тепърва ще дойдат, така ще стане.
Аз се замислих.
- Само това ли мога да сторя? - попитах след малко.
- Засега - отвърна той. - Но ти си много силен, Жулиен. Скоро нещата сами ще дойдат в ума ти и когато разбереш какво трябва да се направи, аз също ще го разбера.
Отново се замислих. Гледах щастливата групичка на моравата. Брат ми ме викаше да сляза да играя; мислеха да излязат с лодка по реката. Исках ли да ида с тях?
И тогава разбрах, че в това семейство има два извора - единият е вещерският - употребата на призрака за трупане на богатство и преимущества, а другият беше онзи на естественото или нормалното, който обаче вече кипеше от силно подводно течение, което може би нямаше да може да бъде спряно с унищожаването на призрака.
Той отново ми отговори:
- Опълчиш ли ми се, ще те унищожа! Ти си жив само защото Катерин има нужда от теб.
Не отговорих. Влязох в къщата и взех дневника си, слязох в салона и накарах музикантите да свирят силно. Седнах и записах мислите си.