Междувременно моите дарби и особено тези на майка ми ставаха все по-силни. Ние лекувахме, както вече казах, правехме заклинания, изпращахме Лашър да шпионира онези, от които се интересувахме, а понякога и да разузнае възможни финансови промени.
Това не беше лесна работа и колкото повече растях, толкова повече осъзнавах, че майка ми все повече полудява и става все по-неспособна да се справя с практическите неща.
Всъщност братовчедът Августин, управителят на плантацията, правеше каквото си иска с печалбите от нея.
По онова време бях на петнайсет, знаех седем езика и можех да пиша много добре на всеки от тях. Вече бях нещо като неофициален надзирател и управител на цялата плантация. Братовчед ми Августин започна да ми завижда и един ден, в изблик на гняв, аз го застрелях.
Това беше ужасен момент.
Не исках да го убивам. Всъщност той извади пистолета и ме заплаши, а аз в беса си го грабнах от ръцете му и стрелях право в челото му. Планът ми беше просто да го поваля и толкова, не исках да умира завинаги! Никой не бе по-изненадан от мен в този миг. Дори той, когато се издигна над тялото си - защото аз видях душата му, все още запазила смътна човешка форма, да се взира в мен, преди да се стопи в нищото.
Цялото семейство изпадна в ужас. Братовчедите се разбягаха в именията си, а тези от града се прибраха в Ню Орлиънс. Всъщност плантацията бе затворена заради траура за Августин. Дойде и свещеник и бяха извършени приготовления за погребението.
Аз седях в стаята си и плачех. Представях си, че ще ме накажат за това престъпление, но много скоро осъзнах, че нищо такова няма да се случи!
Никой нямаше да ме докосне и с пръст. Всички се страхуваха. Дори жената и децата на Августин бяха изплашени. Дойдоха да ми кажат, че знаят, че това е «инцидент» и не искат да изгубят моята благосклонност.
Майка ми гледаше всичко това с хладно изумление, като че то не я засягаше особено.
- Сега вече можеш да управляваш всичко сам - каза ми тя.
Призракът също се появи, смушка ме дяволито и избута писалката от ръката ми, а после ме стресна, като ми се усмихна от огледалото.
- Жулиен - каза ми той. - Можех да свърша тая работа вместо теб! Остави пистолета. Нямаш нужда от него.
- Нима можеш да убиваш толкова лесно?
- Смях.
Тогава му казах за двама мои врагове, единият бе възпитателят ми, който бе обидил любимата ми Катерин, а другият - търговец, който безразсъдно ни мамеше.
- Убий ги - казах аз.
И той го стори. До седмица и двамата срещнаха края си - единият под колелата на карета, а другият падна от коня си.
- Проста работа - каза демонът.
- И на мен така ми се струва - отвърнах. Мисля, че вече бях напълно опиянен от властта. Помня, че бях само на петнайсет, още преди войната, когато бяхме изолирани от останалия свят.
След време наследниците на Августин напуснаха земите ни. Отидоха във вътрешността на Френска Луизиана и построиха красива плантация на име Фонтевро. Това обаче е друга история. Някой ден трябва да поемеш по шосето покрай реката, да минеш по Съншайн Бридж и да посетиш тези земи, да видиш руините на Фонтевро, защото там се случиха много неща.
Нека сега ти кажа само, че с Тобиас, най-големият син на Августин, така и не се сдобрихме. Той беше съвсем малък в нощта на убийството, а в сетнешните години омразата му към мен нарасна, въпреки че неговият клон на рода просперираше и запази името Мейфеър, а потомците му се женеха за нашите потомци. Това е един от многото клонове на рода, но и един от най-силните. Както знаеш, Мона произхожда от него и от моите по-късни съприкосновения с членовете му.
Сега да се върнем на онези дни. Катерин ставаше все по-красива, а Маргьорит започна да линее, сякаш жизнената и? енергия се преливаше от нея в дъщеря и?. Само че не бе точно така.
Маргьорит бе така луда по експериментите си, по опитите си да съживява мъртви деца и да кани Лашър в плътта им, да кара крайниците им да се движат, но така и не успя да съживи самата душа. Дори идеята за това бе нелепа.
Така или иначе тя потъваше все по-дълбоко в своята магия, като увличаше и мен. Поръчвахме книги от цял свят. Робите идваха при нас за лекове за всички болести. Ние ставахме все по-могъщи и скоро вече успявахме да излекуваме много от обичайните заболявания само като положим ръце върху болния. Лашър винаги бе наш съюзник в това и ако знаеше някаква тайна - например, че болният се е отровил неволно с нещо - винаги ни я съобщаваше.
Когато не се занимавах с това, бях с Катерин. Ходехме в Ню Орлиънс на опера, балет, театър, показвах и? най-изисканите ресторанти и я водех на разходки, за да види сама света, защото по онова време една жена не можеше да направи такова нещо без придружител. Тя бе все така невинна и изпълнена с любов, с крехко телосложение, тъмна и вероятно леко слабоумна.