Постепенно започнах да установявам, че постоянните кръвосмешения в рода бяха довели до известни недостатъци. Всъщност често наблюдавах сред братовчедите си подобни признаци и лекото слабоумие от очарователния вид също беше сред тях. Често се срещаха и вещерски дарби, някои дори носеха вещерски белези - като черна бенка или родилно петно със странна форма; както и шести пръст. Всъщност шестият пръст беше нещо обичайно в рода и можеше да се види в най-различни разновидности. Можеше да е просто малък израстък от външната страна на ръката или да е близо до палеца, понякога дори изглеждаше като втори палец. Но каквато и форма да имаше, човек можеше да е сигурен, че притежателят му дълбоко се срамува от него.
Междувременно аз четях историята на Шотландия под носа на демона, макар че най-вероятно той изобщо не разбра за това. Карах цигуларят да свири до мен, докато четях, и той не се усети изобщо. Всъщност той често се изморяваше от властта на музиката и отиваше при майка ми.
Така… Донелайт не беше значим град, но някои истории твърдяха, че навремето е бил, и в него имало огромна катедрала. Всъщност по тези места имало и училище и велик светец. Католици от далечни краища идвали да се поклонят пред светилището.
Запомних тази информация за бъдеща употреба. Мислех да ида там и да открия историята на хората от Донелайт.
Майка ми се смееше на тези ми занимания и ми казваше под прикритието на музиката:
- Задавай му въпроси и скоро ще разбереш, че той е никой и нищо и идва от ада. Съвсем просто е.
В това имаше смисъл.
Изглеждаше, че тя казва истината. Ако го попитах: «Кой е създал светът?», призракът говореше само за мрак, земя и духове, които винаги са били там, а когато попитах: «А ти видя ли раждането на Исус Христос?», той отвръщаше, че там, където е живял, времето не съществува и че е виждал само вещици.
Заговорих за Шотландия и той заплака за Сузан, каза ми, че тя умряла в страх и болка, а Дебора гледала това с тъжни очи, преди злите магьосници от Амстердам да я отведат.
- Кои са тези магьосници? - попитах го аз, а той отвърна:
- Скоро ще разбереш. Те ви наблюдават. Пази се от тях, защото те знаят всичко и могат да ти навредят.
- Защо не ги убиеш?
- Защото искам да знам онова, което те знаят - каза той. - А и просто така, без причина. Пази се от тях. Те са алхимици и лъжци.
- Колко си стар?
- Аз нямам възраст!
- Защо си бил в Донелайт?
Тишина.
- Как така се озова там?
- Сузан ме повика, нали ти казах.
- Но ти си бил там преди нея.
- Няма нищо преди нея.
И продължаваше в същия дух - интригуващо, но без да разкаже повече от историята или да разкрие някаква конкретна тайна.
- Време е да помогнеш на майка си. Силата ти и? е нужна.
Това означаваше, разбира се, да помогна в експериментите на Маргьорит. Добре, рекох си, въпреки че ако тя продължи да гори миризливите си свещи и да мърмори на латински, който всъщност не разбира, ще си тръгна!
Последвах Лашър до нейните стаи. Тя точно се бе сдобила с едно бебе - немощно, но все още живо. Бе изоставено пред вратите на църквата от някаква робиня. Бебето плачеше, малко кафяво същество с къдрава кафява коса и розови устни, които можеха да ти скъсат сърцето. Изглеждаше твърде миниатюрно, за да може да оживее. Майка ми беше много доволна. Приличаше на дете, което си играе с бръмбар в буркан, толкова свиреп беше интересът и? и толкова далеч изглеждаше тя от факта, че това крехко плачещо същество всъщност е човек.
Тя затвори вратата, запали свещите и коленичи до детето. После покани Лашър да се всели в него.
Започна да припява нещо и подтикваше демона да се всели в детето.
- Всели се в тези ръце, гледай през очите му, говори с устата му, живей с дъха му и с ударите на сърцето му.
Стаята като че се изду и после се сви, въпреки че, разбира се, не стана нищо такова. Всички предмети затракаха и шумът заприлича на едва доловимо мърморене - бутилките тропаха, камбанки звънтяха, капаците на прозорците се удряха от вятъра - и тогава малкото бебе започна да се променя пред очите ми. Крайниците му се задвижиха координирано, а личицето му стана злобно или пък просто възрастно.
То вече не беше дете, а зловеща кукла, или нещо от този род. Въпреки че не се беше променило физически, в него се бе вселил възрастен мъж, който го движеше и говореше през устата му с клокочещ глас:
- Аз съм Лашър. Вижте ме.
- Расти, укрепвай! - извика Маргьорит, стиснала юмруци. - Жулиен, накарай го да порасне. Вгледай се в ръцете и краката му и им заповядай да пораснат.