Аз го направих и за мое изумление ръцете и краката на истина започнаха да се издължават. Очите на детето - бледосини като на всяко новородено, изведнъж станаха тъмнокафяви, косата му също потъмня, сякаш попи някаква тъмна течност.
Кожата му пък започна да изсветлява - цветът пулсираше по бузите му. Краката му за миг се протегнаха като пипала. И после малкото създание умря. Просто умря. Изпищя за последно и умря.
Маргьорит го грабна от леглото и го запрати към огледалото на тоалетката. Бебето се удари в него, опръска го с кръв, но не го счупи. Търкулна се на земята - едно безименно мъртво дете сред нейните парфюми, помади и гребени.
Стаята отново потрепери. Той беше близо, но пак не успя. Над нас се спусна студ. Сякаш Лашър бе отнесъл цялата топлина със себе си.
Майка ми седна на пода и заплака.
- Винаги става така. Стигаме толкова далече и после съдът се оказва твърде слаб, за да го поеме. Той унищожава онова, което променя. Как изобщо ще се въплъти? Сега е така изморен от стореното, че няма да дойде при нас. Трябва да чакаме да се събере отново, нищо не може да се направи.
Бях омагьосан от видяното. Исках да изляза и да го запиша, но тя ме спря.
- Какво да направим, че той да се въплъти? - попита ме.
- Не зная, може би не трябва да опитваш с дете, а с тяло на мъж. Намери някой слабоумен или парализиран, който вече е близо до смъртта, някой, който няма да може да му противостои повече от едно дете. И тогава виж дали Лашър ще се справи.
- Но той каза, че трябва да порасне от малко дете. Малко дете, като бебето в яслите.
- Така ли каза? Кога? - попитах я аз и запомних това, заедно с останалото, което се бе изплъзнало от устата му.
- Ще се роди от малко дете, от най-могъщата вещица, но бебето трябва да е съвсем малко, като бебето Исус. О, само да можехме да го въплътим сега, помисли си какво бихме могли да направим и тогава, тогава, ще върнем и мъртвите по същия начин.
- Мислиш ли?
- Ела тук - каза тя. Хвана ме за ръката, коленичи на пода и издърпа малък сандък изпод леглото. В него имаше кукли, направени от кости и коса, с внимателно ушити дрешки. Имай предвид, Майкъл, че тогава те не бяха така изгнили, както когато ти ги видя. Бяха облечени с дантели, а някои бяха окичени дори с красиви бижута и нанизи перли. Взираха се в нас с мъничките си нарисувани очички.
- Ето ги мъртвите - каза майка ми. - Виждаш ли? Това е Мари Клодет. - Тя вдигна една мъничка кукла със сива коса, облечена в червена тафта. Беше направена от чорап, пълен с нещо, което приличаше на камъчета. - Изрезки от ноктите и?, кост от ръката и?, която взех от гроба, кичур от косата и?, голям кичур. Ето от какво е направена тази кукла. Малко след смъртта и? аз взех слюнка от устата и? и напоих лицето на куклата, взех и малко от кръвта, която бе повърнала, и намазах с нея куклата под рокличката. Вземи я и ще видиш, че тя е тук.
Пъхна куклата в ръцете ми и пред мен за миг блесна образът на живата Мари Клодет! Направо политнах назад от изумление. Взирах се в куклата, стиснах я отново и пак видях баба си да се взира в мен. Започнах да я викам, призовавах я, виждах я, зовях я, а накрая тя изчезна.
- Това нищо не означава - рекох аз. - Тя не е тук.
- Не, не, тук е и дори говори с мен.
- Не ти вярвам.
Стиснах отново куклата и казах:
- Бабо, кажи ми истината. - И тогава чух тъничък гласец в главата си, който каза:
- Обичам те, Жулиен.
Разбира се, аз знаех, че това не е Мари Клодет. Беше Лашър, но се чудех как да го докажа.
И тогава ми хрумна нещо. Казах високо, така че и майка ми да чуе:
- Мари Клодет, Мари Клодет, любима моя бабо, помниш ли деня, в който, докато оркестърът свиреше, ние с теб погребахме малкото ми дървено конче в градината? Помниш ли, че аз плаках, а ти ми каза едно стихотворение?
- Да, да, детето ми - каза потайният глас и образът, който и аз, и майка ми виждахме. Този път се бе задържал за дълго - грациозно видение на Мари Клодет такава, каквото беше последния път, когато я видях.
- Стихотворението, помогни ми да си го спомня.
- Помисли, дете, сам ще си го спомниш - рече призракът.
И тогава аз казах:
- О, да. «Малко конче, малко конче, препускай в нивите на небесата.»
Да, каза тя, и го повтори след мен.
Аз хвърлих куклата и обявих:
- Това са глупости. Никога не съм имал дървено конче. Никога не съм се интересувал от такива неща. И никога не съм го заравял в градината, нито пък съм чувал толкова тъпо стихотворение.
Демонът се разгневи ужасно. Майка ми протегна ръце да ме защити. Всичко в стаята полетя във въздуха… мебели, бутилки, буркани. Беше по-лошо дори от вихрушката от пера онзи ден. Всичко валеше върху главите ни.