- Спри! - изкрещя майка ми. - Кой ще пази Катерин?
Стаята изведнъж притихна.
- Не ставай мой враг, Жулиен - рече демонът.
В този миг аз бях изплашен до смърт. Бях доказал правотата си, това създание беше лъжец. То не беше носител на никаква свята мъдрост. И можеше да ме убие така, както убиваше враговете ми, стига да го вбесях достатъчно.
Но аз бях хитър.
- Добре - казах му, - значи ти ще бъдеш отново в плът?
- Аз ще бъда в плът, ще бъда в плът, ще бъда в плът!
- Тогава ще продължим сериозно с експериментите.
Майкъл, сам видя плодовете на онези години. Когато дойде в тази къща, ти видя изгнилите човешки глави в бурканите. Видя бебетата да плуват в мрака. Видя общия продукт на нашите усилия.
Позволи ми да бъда кратък за тези мрачни дела - за онова, което правехме, онова, което аз правех от страх пред демона. Виждах как потъвам все по-дълбоко и все по-дълбоко в злото.
Беше 1847 година. Катерин беше почти на седемнайсет и я ухажваха мнозина от братовчедите, както и външни хора. Тя обаче нямаше желание да се омъжва. Най-греховното удоволствие на това бедно момиче бе да ми позволява да я обличам като момче и да я водя на баловете на квартеронките или в крайбрежните кръчми, където никоя жена не можеше да стъпи. Всичко това я забавляваше, мен също, обичах да гледам този гнил свят през нейните красиви очи…
Но през цялото това време аз не преставах да се усамотявам с Маргьорит в нейния кабинет, където извършвахме най-ужасяващи жертвоприношения за нашия демон.
Първата ни по-значима жертва бе един вуду лечител - мулат с жълта коса, много стар, но още силен, когото отвлякохме от стъпалата на къщата му и заведохме в Ривърбенд. Омаяхме го с приказки за вино и купища злато, уверихме го, че искаме да разберем какво знае за Дявола и Бога.
Той бе ставал приемник на много духове, или поне така твърдеше. Добре тогава, рекохме си, ние имаме още един за теб. Говорехме му за магии, говорехме лъжи и всякакви небивалици. Подготвихме го да приеме доброволно този могъщ бог в себе си - Лашър.
В стаята на Маргьорит, зад заключените врати, ние отново призовахме Лашър да се всели в този човек, който бе готов да му се отдаде по своя воля.
Първо мъжът лежеше неподвижно, кожата му беше бледа, а косата - много жълта. После той отвори очи и ние видяхме, че в тях гори друг живот! Очите му се втренчиха в нас и устата се раздвижи, гласът му бе по-плътен, отколкото преди, когато каза:
- О, любими мои, виждам ви. - Беше ужасяващо. Гласът наистина излизаше от устата на човека, а очите му гледаха диво, лишени от интелигентно изражение.
- Седни! - нареди му Маргьорит. - Бъди силен! Обладай тялото! - Тя накара и мен да кажа същото и ние заповтаряхме тези думи до безкрай, а очите на съществото не се откъсваха от нас.
Мъжът се изправи, протегна ръце, но после те пльоснаха безжизнено от двете му страни и той едва не падна по очи. Опита се да се задържи на крака, но падна, а ние се втурнахме да го хванем. Ръцете му започнаха да посягат към въздуха и накрая той успя да ме хване за врата, което не ми хареса особено, но аз знаех, че е твърде слаб, за да ме нарани, а и той каза отново с ужасния си глас:
- Любимият ми Жулиен.
- Обладай това тяло завинаги - извика Маргьорит. - Нека то стане твое по право.
И тогава тялото затрепери, а пред очите ми се случи същото като с бебето, косата на мъжа започна да потъмнява, а лицето му да се криви.
След миг горкият старец падна мъртъв в ръцете ни, без да разберем дали поне за миг е успял да си върне властта над собственото си тяло.
Щом го положихме на леглото, Маргьорит го огледа много внимателно. Показа ми участъците от кожата, които бяха избелели, и кичури от косата му, които бяха видимо потъмнели, сякаш отвътре бе изригнала някаква енергия и ги бе променила. Аз отбелязах, че са променени само новите и по-къси коси, а кожата започва пак да придобива жълтеникавия си оттенък.
- Какво ще правим с това, мамо? Трябва да го запазим в тайна от семейството.
- Разбира се - каза тя. - Но нека първо да отрежем главата, за да я запазим.
Аз седнах до стената изтощен, кръстосах глезени и гледах тихо как тя бавно сече главата на мъжа с брадвичка. После я потопи в химикалите, които бе купила специално за целта, и затвори буркана. Очите на мъжа бяха втренчени в мен.
После Лашър се съвзе, ако може така да се каже. Пак се появи в образа на силен мъж до нея. Помня този момент добре - демонът стои там като най-невинен човек, с разширени очи, почти миловиден, а Маргьорит затваря капака на буркана, вдига го към светлината и говори на главата вътре като на бебе: «Браво, браво, малка главичке, добре се справи».
После майка ми веднага се зае да драска нещо за бъдещите си експерименти.