Майкъл, когато ти дойде в тази къща и видя бурканите, ти всъщност видя единствения резултат от магията и?. Не постигнахме нищо повече. Но как можехме да го знаем тогава?
С всяка нова жертва ставахме все по-коварни и все по-дръзки, както и все по-обнадеждени. Научихме, че телата трябва да са силни, а не стари, че младеж без семейство или дом бе най-добрият избор.
Живеех в страх Катерин да не разкрие всичко това. Тя беше моята радост. Понякога сядах, гледах я и си мислех: «Само да знаеш какво става, сестричке». И все пак не можех да се откъсна от майка си и онова създание, не можех да се откъсна от нищо. Катерин беше моето чисто «аз», детето, което никога не съм бил, добрият човек, който не бях пожелал да бъда. Обичах я.
Колкото до машинациите ми с демона, аз им се наслаждавах. Изпитвах тайно удоволствие дори при залавянето на жертвите и воденето им у дома, докато ги съпровождахме по стъпалата и ги придумвахме да се превърнат в подходящи съседи за него. Всеки експеримент бе невероятно вълнуващ за мен. Блещукащите свещи, жертвата на леглото, самото обсебване - беше хипнотично.
Лашър също започна да проявява предпочитания. Искаше хора със светъл тен и коса, за да може да ги промени по-лесно, както желае, и да може да остане в тях по-дълго, да се разхожда и да говори чрез телата им.
Винаги настъпваха някои повърхностни мутации, но това беше всичко. Само кожа, коса и нищо друго.
А накрая жертвата винаги умираше.
Демонът обичаше това - скоро дори вече не можеше без тези вселявания.
- Тази нощ ще видя луната през човешки очи - казваше Лашър, - доведете ми дете. Искам тази нощ да танцувам на музиката с човешки крака. Извикайте цигулари пред вратата и ми доведете крака, които знаят да танцуват.
Като отплата за всичко това той ни носеше злато и бижута в невъобразими количества. Винаги намирах пари в джобовете си. Ставахме все по-богати, а Лашър ни предупреждаваше кога да изтеглим парите си от това или онова място и никога не бъркаше.
Случи се обаче нещо друго. Той започна да ме имитира.
Всичко като че тръгна от няколко мои необмислени въпроса:
- Защо трябва да изглеждаш така? Толкова простоват и прашен?
- Сузан мислеше, че съм хубав мъж. Ти как искаш да изглеждам?
И с няколко внимателно подбрани думи аз създадох дизайна на дрехите му. След това той се появяваше в моя образ, за да ме изплаши и да ме разсмее. Скоро открихме, че можем да заблуждаваме и другите. Той сядаше на бюрото ми и се представяше за мен, а аз излизах. Хората така и не разбираха, че съм напуснал къщата.
Беше страхотно. Разбира се, той не можеше да поддържа солиден образ много дълго, но ставаше все по-силен и по-силен.
Стана ми ясно и нещо друго. Това същество, въпреки че ми доставяше наслада, когато пожелаех, не изпитваше ревност от другите ми любовници. Всъщност дори обичаше да ме гледа - с любовници, с курви, с държанки. Често кръжеше около гардероба ми и караше дрехите да се полюшват като от вятър. Явно ме възприемаше като интересен модел за подражание.
Маргьорит вече не излизаше изобщо от откачената си лаборатория, затова аз се отправях към града. Демонът тръгваше с мен и наблюдаваше всичко. Чувствах се много могъщ, когато бях в неговата компания - моя таен довереник, моето свръхестествено око, моя пазач.
А когато с Маргьорит се криехме от него чрез музиката, той се появяваше и танцуваше, както пред Мари Клодет навремето. Нашето уединение го принуждаваше да показва силата си и облечен в модните си дрехи, той изнасяше своя спектакъл, за да ни разсейва така, както ние се опитвахме да разсеем него чрез мелодията.
Ако има човек в Ривърбенд, който да не е виждал този демон в материална форма поне за половин минута, значи е бил или сляп, или луд.
Майкъл, мога да ти кажа толкова много, но не това е историята на живота ми, която има значение. Достатъчно е да отбележа, че живях така, както малцина са живели, научих, каквото исках и направих, каквото пожелах. Изпитах всякакъв вид удоволствия и този демон беше моят най-добър любовник. Никоя жена, нито мъж успяха да ме откъснат за дълго от него.
- Смях, Жулиен. Не съм ли по-добър?
- По-добър си, трябва да призная - отвръщах аз и се отпусках по гръб на леглото, като го оставях да свали дрехите ми и да ме гали.
- Защо толкова обичаш да го правиш? - питах го.
- Защото ставаш топъл, ставаш по-близък и ние сме почти заедно. Ти си красив, Жулиен. Ние сме мъже, ти и аз.
Има смисъл в това, казвах си аз и отпивах от еротичното удоволствие. Отдавах му се с дни, но след това винаги се появявах в града, за да се забавлявам по друг начин, иначе щях да полудея като майка си.