Разбира се, сега вече зная колко безсмислени са били тези експерименти. Единствено жаждата на Лашър да обсебва човешки тела ни караше да продължаваме.
Маргьорит вече беше официално луда. Само че на никого не му пукаше за това. Пък и защо? Семейството имаше стотици членове. Брат ми Реми се ожени и му се родиха много деца, както от жена му, така и от метресата му квартеронка. Ние, Мейфеър, бяхме навсякъде и много от нас отидоха в града и построиха красиви къщи там.
На никого не му пукаше дали главната вещица не излиза от стаята си по време на разкошните пикници, които уреждахме. Тя не липсваше никому. Аз обаче бях там, танцувах с Катерин, която разби сърцата на много млади мъже - вече минаваше двайсет и пет и бе стара мома по стандартите на Юга от ония времена, но беше толкова красива, че никой не смееше да си помисли подобно нещо, пък и така богата, че всъщност нямаше нужда да се омъжва.
Скоро ми стана ясно, че тя се страхува да се омъжи. Разбира се, с майка ми и? бяхме казали каквото можем, а тя бе ужасена. Не искаше да роди дете, за да не се продължи дяволското семе. «Ще умра девица - казваше. - И така ще се сложи край на всичко това. Няма да има повече вещици.»
- Нещо да кажеш? - попитах аз Лашър.
- Смях - беше неговият отговор. - Тя е човек. Човеците жадуват за компания, човеците жадуват за деца. Има много братовчеди, от които да избере. Търси такива с белези. Търси такива, които виждат.
И аз го направих. Тиках всеки Мейфеър с вещерски знак пред лицето на Катерин, но без успех. Тя си остана същата - сладка и леко разсеяна, никога не спореше за нищо.
И тогава се случи немислимото.
Започна съвсем невинно. Тя искаше къща в града и настояваше да наема един ирландски архитект, Дарси Монахан, да я построи в горната част, където живееха американците.
- Ти сигурно си полудяла - казах и?. Баща ми бе ирландец, наистина, но аз не го познавах. Бях креол и говорех само на френски. - Защо искаш да живееш с онези шумни американци? С търговци и всякаква подобна измет?
Купих от Дарси една градска къща на Рю Домейн. Беше я построил за един човек, който се бе самоубил след банкрут. Виждах призрака му от време на време, но той не ме безпокоеше - беше като призрака на Мари Клодет, нещо безжизнено и неспособно на общуване.
Преместих се там и обзаведох разкошни стаи за Катерин. Но това не и? беше достатъчно. Затова и? казах:
- Добре, ще купим земя на «Честнът» и Първа улица. Ще построим някакъв кошмар в стил гръцки храм, за да си доволна. Хайде, прави каквото искаш. Не ми пука.
Дарси веднага започна плана и построи къщата, в която стоим сега. Аз се държах пренебрежително, но Лашър се появи в моя образ, наведе се над рамото ми и постепенно се промени в тъмнокосия мъж, който предпочиташе да бъде.
- Нека бъде пълна с повтарящи се мотиви, с орнаменти и шарки. Направи я красива - каза ми той.
- Кажи го на Катерин - рекох аз и той се подчини. Вкара тези мисли в главата и? и ръководеше и строежа, и нея, както винаги.
- Това ще е великолепна къща - каза Лашър, когато се връщахме заедно към горната част на града. Беше се материализирал на стъпалото на каретата и стоеше до вратата. - В тази къща ще се случват чудеса.
- Откъде знаеш? - попитах.
- Виждам го. Виждам пътя. Ти си моят обичен Жулиен.
Какво означаваше това, не знаех, но и не се замислих твърде много. Отдадох се на бизнеса си, купувах земи, инвестирах зад граница, и най-вече се опитвах да не мисля за Катерин и тази американска къща. Исках да я примамя обратно във Френския квартал, за да бъде с мен.
Както знаеш, тя се влюби в Дарси! Всъщност Лашър ми разкри тяхната афера. Бях тръгнал натам, защото Катерин не си беше дошла у дома, а на мен не ми се нравеше, че остава толкова късно след като строителите си бяха отишли и броди из недовършената къща с онзи противен ирландец.
Лашър се опита да отклони вниманието ми. Първо каза, че ще говорим, после пък поиска жертва, която да обсеби.
- Не сега - отвърнах. - Трябва да намеря Катерин.
Накрая той се появи в човешки облик и направи най-лошия си номер - подплаши кочияша ми и ние излязохме от пътя, където счупихме колело. Скоро аз седях изгарящ от яд на бордюра, докато се опитваха да поправят каретата. Сега разбирам, че демонът не е искал да стигна до къщата.
Следващата нощ се опитах да го заблудя. Изпратих го със задача да ми намери някои редки монети, а аз тръгнах сам с кобилата си, като пеех през целия път, за да не може да се приближи и да разбере намеренията ми.
Вече се здрачаваше, когато стигнах до къщата. Тя се издигаше като замък, мазилката и? имитираше камък, колоните вече бяха на местата си, а прозорците очакваха стъклата си. Изглеждаше тъмна и изоставена.