- Ще изпиеш сока и млякото - каза баща и? с ярост.
- Само ако ме отвържеш и ми позволиш да стана. После ще ям. Ако мога да седна на леглото, ще ям.
Моля те, татко, бъди добър с мама. Сърцето и? е изпълнено с мъка. Мама трябва да се храни. Мама умира от глад. Мама е слаба.
Добре, скъпа моя. Баща и? беше изплашен. Не можеше пак да остави така майка и? без храна и вода.
Той сряза тиксото, с което бяха вързани ръцете и краката и?.
Майка и? събра крака, свали ги от леглото и двете тръгнаха - тя и майка и? - напред-назад, напред-назад. Към банята, изпълнена с ярка светлина и блестящи неща, където миришеше на вода и на препарати.
Майка и? затвори вратата и взе голяма порцеланова плоча от тоалетната. Емалет разбираше тези неща, защото майка и? ги разбираше, но не напълно. Порцеланът беше твърд и тежък, майка и? бе изплашена. Тя вдигна плочата високо. Тежеше като надгробен камък.
Баща и? отвори вратата с трясък, майка и? се обърна и стовари порцелановата плоча на главата му. Той извика.
Болка за Емалет. Мамо, недей.
Но баща и? падна притихнал на земята, без да плаче. Майка и? го удари още веднъж с плочата. От ушите му рукна кръв. Той затвори очи. Той сънуваше. Майка и? отстъпи назад разплакана и пусна порцелановата плоча.
Майка и? бе много развълнувана, изпълнена с надежда. За малко да падне, но прекрачи баща и? и хукна към стаята. Сграбчи дрехите си, чантата си от дрешника, чантата и?, чантата и?, трябваше да си вземе чантата, и хукна боса по коридора. Емалет се люлееше диво в нея, посягаше да се закрепи, да усмири малкия си свят.
Бяха в асансьора. Слизаха надолу, надолу, надолу! Това много хареса на Емалет. Бяха извън стаята. Майка и? се облегна на стената на асансьора и започна да се облича. Мърмореше си нещо на глас, плачеше и бършеше лицето си. Облече червения пуловер през глава. Дръпна ризата си, но не можа да я закопчее. Опъна пуловера отгоре.
Къде отиваха?
Мамо, какво стана с татко? Къде отиваме?
Той иска да заминем. Трябва да заминем, бъди тиха и търпелива.
Майка и? не казваше истината. Някъде далеч Емалет чу баща и? да шепти името и?.
Майка и? спря пред вратата на асансьора. Много я болеше. Болката се засилваше все повече и повече. Емалет въздъхна и се опита да се свие, за да не причинява болка на майка си. Но светът и? ставаше все по-тесен и по-тесен. Майка и? въздъхна, сложи ръка на очите си и се наклони на една страна.
Мамо, не падай.
Тогава майка и? обу обувките си и започна да тича, чантата и? висеше на рамото и се удряше в стъклените врати. Но тя не можа да тича дълго. Вече бе много тежка. Сложи ръце на корема си, над Емалет, и спря. Прегръщаше Емалет и я успокояваше.
Мамо, обичам те.
И аз те обичам, скъпа. Но трябва да ида при Майкъл.
Майка и? мислеше за Майкъл, представяше си го, мъжът с тъмна коса, усмихнат, едър и мил, много различен от баща и?. Ангел, каза майка и?, който ще ни спаси. Тя притихна за момент и надеждата и радостта и? се вляха и в Емалет. Емалет почувства радост.
Емалет за първи път чувстваше щастието на майка си. Майкъл.
Но насред това прекрасно спокойствие, когато Емалет опря глава срещу ръцете на майка си, а майка и? прегърна света на Емалет, Емалет чу, че баща и? я вика.
Майко, татко се е събудил. Чувам го. Вика ме.
Майка и? излезе на улицата. Колите и камионите ревяха покрай тях. Майка и? хукна към един голям камион, който се извиси над нея като сияеща стена от стомана, като огромно лице със зла уста и нос.
Да, скъпа моя, това ще ни спаси.
Майка и? събра всички сили и успя да се качи на високото стъпало и да отвори вратата.
- Моля ви, господине, вземете ме с вас, където и да отивате! Трябва да тръгна с вас! - Тя затръшна вратата на камиона. - Карайте, за бога, аз съм само една жена, не мога да ви нараня!
Емалет, къде си?
- Госпожо, трябва да идете в болница. Вие сте болна - каза мъжът, но се подчини.
Големият камион потегли, моторът му изпълни целия свят с шум. На майка и? и? призля от клатенето и подскачането на камиона, и от болката. Постоянна болка. Главата и? се отпусна на седалката.
Емалет, майка ти ме нарани!
Мамо, той ни вика.
Скъпа, ако ме обичаш, не му отговаряй.
- Госпожо, ще ви заведа в болницата.
Майка и? искаше да каже: «Не, моля ви, недейте. Отведете ме оттук». Но нямаше сили за това. Усещаше в устата си вкус на болест и дори на кръв. Болеше я. Емалет също чувстваше болката и?.
Гласът на баща и? беше много далечен, нямаше думи, само викове.