Тя отиде и махна резето. Люспи боя останаха по пръстите и?. Отвори вратата.
- Търся Мона. О, Мона, не можах да те позная. - Беше леля Беа. - Господи боже, дете, ти си открила майка си, така ли?
- Да, добре съм - каза Мона. - Но трябва да се обадим на всички.
- Това правим, скъпа, ела долу. Нека те прегърна.
- Никой не бива да остава сам, дори както аз току-що в стаята. Никой.
Мона мина покрай нея и тръгна по коридора към стълбището.
- Никой не бива да остава сам! - извика тя. Дългият коридор долу бе изпълнен с роднини. Димът от цигарите се издигаше на слоеве под лампата. Плач, ридания, миризма на кафе.
- Мона, скъпа, може ли да извадя някакви сладки?
- Мона, ти ли я откри?
- Мона, Мона, скъпа!
- Боже, та те бяха като близначки - Сиси и Джифорд.
- Не, не мисля, че беше така.
- Това не е болест - каза Мона.
Объркана и тъжна, Беа я хвана за рамото.
- Да, знам, и Аарън казва така. Обаждат се на всички жени в Ню Йорк и Калифорния.
- Да, навсякъде.
- Господи! - изпъшка Беа. - Карлота беше права. Трябваше да изгорим онази къща. Трябваше. То дойде оттам, нали?
- То не е свършило, скъпа Беатрис - каза Мона и тръгна надолу по стълбите.
Долу влезе в банята, заключи се и заплака.
- По дяволите, мамо, по дяволите, по дяволите.
Но това не продължи дълго. Нямаше време. Беше умрял още някой. Тя чу как гласовете се издигнаха рязко и някаква врата се затръшна. Някой дори изпищя. Да, сигурно бе умрял още някой.
Райън бе дошъл и я викаше. Тя чуваше гласовете им, приглушени от тежката кипарисова врата. Линдзи Мейфеър била намерена мъртва в Хюстън, Тексас, по обяд днес. Семейството току-що се свързало с тях.
Мона излезе в коридора. Някой пъхна чаша вода в ръката и? и за миг тя просто се взря в нея, без да разбира какво е това. После я изпи и благодари.
Пиърс беше там и я гледаше със зачервени очи.
- Чу ли за Линдзи?
- Чуйте ме - настоя Мона. - Това не е заболяване. Това е просто един мъж. Той ги убива. Във всеки град всички трябва да се съберат в някоя къща и да не се разделят. Никой не бива да излиза сам. Няма да продължи дълго, защото ще го спрем. Ние сме много силни, всички ние…
Тя замълча, събралите се притихнаха. Тишината се разля из целия коридор.
- Той е сам - каза Мона.
Само леля Евелин още плачеше, тихо и някъде далеч.
- Милите ми, милите ми…
После се разплака и Беа. Мона също. Пиърс и? каза:
- Дръж се, Мона. Имам нужда от теб.
И другите се разплакаха, но скоро Мона се успокои.
Седемнайсет
Историята на Жулиен, продължение
Дните след раждането на Мери Бет бяха най-черните в живота ми. Ако някога съм преживявал морално откровение, то беше в тези моменти. Причината за това не мога да определя с точност и тъй като не е предмет на разказа ми, ще се опитам да обясня всичко набързо.
Нека кажа само, че като преждевременно развито дете, бях свикнал вече с убийствата, с вещерството, със злото, преди да имам време да обмисля и осъзная всичко това. Войната, загубата на сестра ми, последващото и? изнасилване - всичко това ме накара да осъзная нещо, което вече бях започнал да подозирам - че имам нужда от нещо по-дълбоко и по-стойностно, за да бъда щастлив. Богатството не бе достатъчно; плътските удоволствия също. Ако семейството ми не можеше да просперира, аз не можех да дишам! А исках да дишам, да живея. Не бях готов да се откажа от живота - от здравето, от удоволствията, от богатството - жадувах да живея като новородено бебе, което плаче толкова силно, както Мери Бет плачеше тогава.
Освен това исках да бъда с дъщеря си и да я обичам. Най-много от всичко исках това и за първи път разбрах защо в центъра на толкова много легенди и приказки винаги има едно малко съкровище - дете, наследник, пеленаче в нечии прегръдки…
Достатъчно. Вече разбра какво имам предвид. Животът ми висеше на косъм и аз знаех, че не искам да го изгубя.
Какво можех да сторя?
Отговорът дойде след няколко дни. Видях, че демонът постоянно кръжи около люлката на Мери Бет. Всички останали също го виждаха. «Мъжът» даваше благословията си на бебето, очите на Мери Бет го правеха солиден и силен. Той я пазеше; той вече бе започнал да и? се умилква. И на всичко отгоре се явяваше в моя образ! Обличаше се като мен, имаше моите маниери, дори, може да се каже, че излъчваше моя чар!
Извиках оркестъра и под съпровода на какофонията, която вече не понасях, но трябваше да търпя като развален зъб, който не може да бъде изваден, се опитах да поговоря с Маргьорит за Лашър. За това какво представлява и за всичко, което бях научил от него.