- Не мога да ви обвиня, ако ми кажете да се махам от офиса и никога да не припарвам тук - рече Ларк. - Не бих ви обвинявал…
- Ние разбираме - повтори Райън и за първи път се насили да се усмихне. Направи жест, призоваващ към спокойствие. - Аутопсията на Едит и Алисия показва, че става дума за спонтанен аборт. Тъканта не е нормална. Има индикации, дори на този ранен етап, че откритото е в съгласие с онова, което ни казахте за материалите, които сте получили. Благодаря ви за помощта.
Ларк бе поразен.
- Така ли?
- Разбира се, ще платим за изгубеното време и всичките ви разходи…
- Не, не, почакайте малко, какво смятате да правите?
- А вие какво предлагате? - попита Райън. - Да се обадим на медиите и да обявим на пресконференция, че има някакъв генетичен мутант с деветдесет и две хромозоми, който преследва жените от семейството и се опитва да ги забремени, като това очевидно ги убива?
- Не, аз няма да оставя тази работа така - каза Ларк. - Не обичам хората да се представят за мен! Ще разбера кой е този и…
- Няма да разбереш - обади се Аарън.
- Да не е някой от твоите хора?
- И така да е, няма как да го докажеш. Всички сме наясно, че трябва да е някой от тях, нали? Никой друг не знаеше за работата по случая в «Кеплингер». Никой, освен теб и покойният Фланаган. Както и «Мейфеър и Мейфеър», защото ти им каза. Не мисля, че можем да направим много. Най-добре е да се върнеш на безопасно място в хотела. Сега трябва да се погрижим за семейството. Това си е семеен въпрос.
- Ти си полудял.
- Не, не съм, доктор Ларкин - отвърна Лайтнър. - И искам да останеш в хотела с Джералд и Карл Мейфеър. Те са отвън и те чакат. Не излизай от стаята си, моля те. Остани там, докато не ти се обадя.
- Нима мислиш, че някой ще се опита да ме нарани?
Райън направи лек жест, за да привлече вниманието им. Все още стоеше в ъгъла на стаята.
- Доктор Ларкин, сега имаме много работа. Това е огромно семейство. Трудно е дори да се свържем с всички. От пет часа насам има още един смъртен случай в района на Хюстън.
- Кой е този път? - попита Аарън.
- Клайти Мейфеър - отвърна Райън. - Живее недалеч от Линдзи. Умряла е почти по същото време. Предполагаме, че е пуснала в къщата си някакъв посетител около час след като Линдзи е сторила същото в Шърман Оукс. Поне така изглежда. Моля ви, доктор Ларкин, върнете се в хотела.
- С други думи, вие вярвате на думите ми? Вярвате, че това същество е…
- Ние знаем, че е така - рече Райън. - Сега, моля ви, вървете. Останете в «Пончартрейн» и не излизайте. Джералд и Карл ще бъдат с вас.
Аарън подхвана Ларк за ръката, преди той да успее да отговори. Изпроводи го до външната стая и после по коридора. Ларк видя двама млади мъже, други хубавци Мейфеър с бледи вълнени костюми с лимонена и розова копринени вратовръзки.
- Вижте… аз… Трябва да поседна за малко - рече той.
- В хотела - отвърна Лайтнър.
- Твоите хора ли са направили това? Те ли са отишли в «Кеплингер» да вземат информацията?
- Така предполагам - рече Лайтнър. Изглеждаше много нещастен.
- Това означава ли, че и те са сгазили Фланаган? Те ли са го убили?
- Не, не е задължително. Не мога да кажа какво е станало. Не вярвам да са те. Мисля, че те… просто са се възползвали от внезапно открилата се възможност. В момента не съм склонен да вярвам на нищо. Докато не се свържа със Старшите в Амстердам и не разбера кой кого и къде е изпратил, не мога да кажа нищо.
- Разбирам.
- Върни се в хотела и си почини.
- Но жените…
- Обаждаме се на всички. В момента звънят на всеки, свързан със семейството. Ще ти съобщя, щом науча нещо. Опитай се да не мислиш за това.
- Да не мисля за това?!
- Какво друго можеш да сториш?
Ларк понечи да каже нещо, но не намери думи. Вдигна очи и видя младия мъж, който се казваше Джералд, да му отваря вратата. Другият също като че бързаше да тръгнат и вече се обръщаше. Това означаваше нещо, означаваше, че и той трябва да тръгне.
Внезапно се озова в коридора, вървяха заедно към асансьора. До него стояха двама униформени полицаи. Младите мъже минаха покрай тях, без да продумат.
Щом влязоха в кабината и поеха надолу, по-младият каза:
- Вината е изцяло моя. - Май той беше Джералд. Едва ли имаше повече от двайсет и пет. Другият, по-големият, бе по-слаб и изглеждаше някак по-корав. Обърна се към Джералд и попита:
- Защо?
- Защото не изгорих къщата, както искаше Карлота.
- Каква къща? - попита Ларк.
Не му отговориха. Той отново зададе въпроса, но осъзна, че те дори не го слушат. Повече не продума.
Фоайето на сградата бе пълно с униформени охранители, полицаи и някакви други служители, които ги погледнаха безстрастно. Ларк видя голямата лимузина навън, под отвратителния блясък на живачните лампи.