Може би тази нощ бе подходяща за претърсване на тавана. Можеше да намери грамофона и да го отнесе. Може би щеше да открие и някакви стари плочи например, онази, която Древната Евелин все въртеше? Може би сега бе времето да се срещне в сенките с чичо Жулиен?
Но Майкъл лежеше там така апетитен, така великолепно несъвършен, нейният пролетарски Ендимион с леко изкривения нос и леките бръчки по челото, същински Спенсър Трейси, да, мъжът на нейните мечти. А един мъж в ръцете струва колкото два призрака насън.
И като стана дума за ръце, ето я ръката му, голяма и мека! Да, това беше мъжка ръка. Никой не би му казал: «Имаш пръсти на цигулар». А тя винаги бе смятала такива мъже за секси - деликатни мъже, като братовчеда Дейвид, с голи брадички и одухотворени очи. О, цялата и? представа за мъжественост се бе преобърнала, сега харесваше по-грубите, по-потайните, по-добрите.
Докосна брадичката на Майкъл и крайчеца на ухото му, врата му. Почувства къдравата черна коса. О, няма нищо по-меко и по-нежно от къдрава черна коса. Майка и? и Джифорд имаха същата нежна черна коса. Червената коса на Мона никога нямаше да бъде такава. Долови аромата на кожата му, съвсем лек, превъзходен и топъл, наведе се и го целуна по бузата.
Той отвори очи, но като че не виждаше нищо. Мона легна до него - просто не можа да се сдържи, макар да знаеше, че навлиза в личното му пространство - а той се обърна. Какъв беше планът и?? Хм… Внезапно почувства такъв копнеж по него. Дори не беше еротичен. Беше като някакъв зашеметяващ прилив на романтика. Искаше той да я прегърне и да я повдигне; искаше да я целуне и други такива неща. Мъжки ръце, не момчешки. Щяха да танцуват. Всъщност беше просто прекрасно, че в него нямаше нищо момчешко, че беше див звяр, както само някои мъже могат да бъдат, чепат, загрубял, някак прекомерно израсъл, с устни с цвета на кожата му и гъсти вежди.
Тя осъзна, че той я гледа, дори на светлината на уличните лампи лицето му беше бледо, но ясно видимо.
- Мона! - прошепна Майкъл.
- Да, чичо Майкъл. Забравиха ме. Голяма бъркотия беше. Може ли да остана тук през нощта?
- Трябва да се обадим на майка ти и баща ти, миличка.
Той понечи да седне, прекрасно разрошен, черната му коса падаше в очите. Наистина беше упоен, нямаше никакво съмнение.
- Не, чичо Майкъл! - каза тя бързо, но внимателно и сложи ръка на гърдите му. О, прекрасни бяха. - Татко и мама спят. Те си мислят, че съм у чичо Райън в Метаир. А чичо Райън си мисли, че съм у дома с тях. Не се обаждай на никого. Само ще ги притесниш, аз ще трябва да взема такси до вкъщи сам-сама, а не искам да го правя. Искам да остана тук тази нощ.
- Но те ще разберат, че…
- Кой, родителите ми ли? Можеш да ми вярваш - те няма да разберат нищо. Видя ли татко тази вечер?
- Да, видях го, скъпа. - Той се опита да потисне една прозявка, но не успя. Внезапно много се смути, сякаш не беше удобно да се прозява, докато говори за алкохолизирания и? баща.
- Той няма да живее дълго - каза Мона отегчено. Не и? се говореше повече за него. - Не мога да стоя в онази къща, когато и двамата са пияни. Там няма никого, освен Древната Евелин, а тя вече изобщо не спи. Само ги гледа.
- Древната Евелин - повтори той. - Какво хубаво име. Познавам ли я?
- Не. Тя не излиза от къщи. Каза им веднъж да те заведат при нея, но те не го направиха. Тя е моя прапрабаба.
- О, да, Мейфеър от Амелия стрийт - каза той. - Голямата розова къща. - Отново леко се прозя и се опита да се изправи още малко. - Беа ми показа къщата. Хубава е. Италиански стил. Беа каза, че Джифорд е израсла там.
Италиански стил. Архитектурен термин, късния деветнайсети век.
- Да, точно така, тя е типична нюорлиънска къща - каза Мона. - Построена е през 1882 година и е преустроена от архитект на име Съли. Пълна е с всякакви боклуци от плантацията, Фонтевро.
Той бе заинтригуван, но Мона не искаше да говорят за история и за хоросан. Искаше него.
- Е, ще ми позволиш ли да остана тук? Наистина много, много искам да остана тук, чичо Майкъл. Сега и без това няма много други възможности. Трябва да остана.
Той седна и се облегна на възглавниците, едва си държеше очите отворени.
Внезапно тя го хвана за китката. Той като че ли не усети, че му мери пулса, като истински лекар. Ръката му бе тежка и леко хладна, твърде хладна. Но сърцето му биеше равномерно. Това беше добре. Не беше зле като баща и?. Той нямаше да преживее и шест месеца. Но не заради сърцето, а заради черния дроб.
Ако затвореше очи, Мона можеше да види камерите на сърцето на Майкъл. Виждаше всичко ясно, необяснимо и подробно, като на модерна картина вихър от ярки цветове, петна, линии и издуващи се форми! О, той беше добре. Можеше да легне с него, без да го убие.