- Но не виждаш ли, че тя е по-умната? Аз също обичам Стела, но Карлота е по-умната.
- Вече е решено, и то преди много години - каза Мери Бет. - Душата на Карлота е затворена за мен. Тя е затворена и за него и той няма да и? позволи да остане тук, освен ако не послужи на някакъв семеен интерес, в сянка.
- О, значи виждаш как той контролира всичко. Как би могла Карлота да послужи на някакъв семеен интерес? Как биха могли и онези от Таламаска да послужат на семейството? Това е нещо, което трябва да разбера. Това нещо може да убие всеки, от който няма изгода.
- Ти просто мислиш твърде много за един стар човек - каза тя. - Не спиш достатъчно. Какво общо имат онези от Амстердам? На кого изобщо му пука за хора, които разказват разни истории за нас? Та ние сме вещици и това е нашата сила. Ти се опитваш някак да подредиш всичко това, но в тази история няма ред.
- Не си права - отвърнах. - Много, много грешиш.
Всеки път, щом погледнех невинните очи на Стела, осъзнавах, че не мога да стоваря върху нея цялото бреме, което носех на плещите си. Като я гледах как играе със смарагдовата огърлица, потрепервах от ужас.
Показах и? къде съм скрил книгите си, под леглото. Казах и?, че някой ден ще трябва да прочете всичко. Казах и? тайната за Таламаска, за учените от Амстердам, които знаят за демона, но могат да бъдат много опасни за нас. Не биваше да се забъркваме с тях. Казах и? как може да разсейва демона и и? обясних за суетата му. Казах и? каквото можах, но не и цялата история.
Това беше ужасното. Само Мери Бет знаеше цялата история, а Мери Бет се променяше с времето. Тя беше жена на двайсети век. И все пак научи Стела на онова, което смяташе, че трябва да знае. Даде и? дори да си играе с онези кукли! Даде и? куклата, която бе направена от кожа, кост и нокти от моята майка; и друга - от Катерин.
Един ден слязох на долния етаж и видях Стела седнала на леглото си, кръстосала розовите си крака да играе с тези две кукли, които сякаш разговаряха.
- Това е ужасно и глупаво! - казах аз, но Мери Бет препречи пътя ми.
- Стига, Жулиен, тя трябва да знае какво представлява. Това си е стара традиция.
- Но тя не значи нищо.
Сякаш говорех на стената. Мери Бет беше на върха на властта си, а аз вече умирах.
О, онази нощ лежах в леглото си, неспособен да се отърва от образа на малкото момиченце с двете безполезни кукли, и се чудех как да различа реалното от нереалното и да предупредя Стела колко беди може да донесе този демон. Пред мен съществуваше още едно препятствие - мрачната и намусена Карлота. Тя също предупреждаваше сестра си и затова Стела не искаше да слуша и двама ни.
Накрая заспах дълбоко и сънувах Донелайт и катедралата.
Когато се събудих, ме очакваше ужасяващо откритие.
Седнах в леглото, изпих си шоколада, почетох малко Шекспир, защото едно от моите момчета бе отбелязало преди време, че не съм чел една от пиесите му, о, да, беше «Бурята». Както и да е, почетох малко и ми хареса - притежаваше дълбочината на всички трагедии, само че с различен ритъм и правила. После дойде време да попиша.
Станах, коленичих и посегнах под леглото, за да извадя книгите си. Но те бяха изчезнали. Под леглото нямаше нищо.
В един ужасен миг разбрах, че са изчезнали завинаги. Никой в тази къща не смееше да пипа нещата ми. Само един човек би посмял да влезе през нощта в стаята ми и да изнесе книгите. Мери Бет. А щом тя ги беше взела, значи вече нямаше да ги видя.
Хукнах надолу по стълбите, като едва не се пребих. Всъщност съвсем бях останал без дъх, когато стигнах до прозорците към градината, и почувствах такава силна болка в сърцето и главата си, че трябваше да извикам някой от прислугата за помощ.
В този миг Лашър ме обгърна с присъствието си и започна да ме успокоява:
- Не се притеснявай, Жулиен - каза той с тихия си глас. - Аз винаги съм бил добър с теб.
Аз обаче вече бях видял през прозореца буйния огън в дъното на двора и Мери Бет, която хвърляше в него някакви неща.
- Спри я - прошепнах. Едва си поемах дъх. Демонът беше невидим, обгръщаше ме отвсякъде.
- Жулиен, моля те, не продължавай с това.
Стоях там и се опитвах да се задържа на крака. Видях купчините книги на тревата, старите картини, картини от Сан Доминго, портретите на моите предци. Видях и счетоводните си книги, както и книжата от стария кабинет на майка ми, вързани с канап. И книгите, които бях написал сам. Бе останал само един бележник и когато Мери Бет го хвърли в огъня, аз извиках към нея.
Не можех да си поема дъх. Устата ми оформяше безмълвни проклятия. Най-страшните проклятия. Изведнъж ми причерня.
Събудих се в моята стая.
Бях в леглото, а Ричард, моят скъп млад приятел, седеше до мен. Стела също - държеше ръката ми.