- О, нима не разбираш намека? Това момиче носи кръвта на много Мейфеър. Като прибавим и Кортланд, броят им става просто невероятен!
- О, да - рекох. - Барбара Ан е дъщеря на Уокър и Сара, и двамата Мейфеър. А Сара е дете на Аарън и Мелиса Мейфеър.
- Да, и те са деца на Мейфеър и прочие. Мисля, че всички предшественици на това дете са Мейфеър.
- Да, така изглежда. - Прииска ми се да запиша това в книгите си и да поразсъждавам върху него. Тогава с болка си спомних, че бяха изгорени. Изпитах голяма горчивина, замълчах и просто слушах тяхното бърборене.
- Момичето не вижда бъдещето - обяви Мери Бет и седна до мен. - Карлота е отишла, за да се увери, че сме прокълнати и обречени. Нали знаете, че все това си пее.
- Тя вижда просто вероятности, като всички нас - каза Стела с мелодраматична въздишка. - Има силно предчувствие.
- И какво е станало?
- Карлота се качила на тавана, за да посети Евелин и то неведнъж. Играла си с момичето, извела я навън, и тогава то, въпреки че рядко говори, направило някакво ужасно предсказание.
- Какво по-точно?
- Че ние ще изчезнем от лицето на земята - каза Стела. - Че ще бъдем унищожени от онзи, който ни е помагал.
Аз вдигнах глава и погледнах Мери Бет.
- Жулиен, това са глупости.
- Затова ли изгори книгите ми? Затова ли изгори цялото знание, което бях събрал?
- Жулиен - въздъхна тя, - ти си един стар мечтател. Момичето казало това само колкото да получи подарък или пък да накара Карлота да си иде. Всички сме наясно. То е почти нямо. Седи си всеки ден до прозореца и гледа движението по Сейнт Чарлз авеню. Понякога пее или говори в рими. Не може дори да си върже обувките или да си среше косата.
- И онзи гаден Тобиас не я пуска да излиза - каза Стела.
- По дяволите, вече чух достатъчно. Да изкарат колата ми отпред.
- Не можеш да шофираш - възпротиви се Мери Бет, - ти си болен. Нима искаш да умреш на стълбите на онази къща? Моля те, бъди така любезен да се споминеш у дома, сред нас.
- Не съм тръгнал да умирам още, скъпа моя дъще - обявих аз. - Кажи на момчетата да изкарат колата веднага, или ще ида дотам пеша. Ричард, къде е Ричард! Ричард, донеси ми чисти дрехи и всичко останало. Ще се преоблека в библиотеката. Не мога да изкача стълбите. Хайде, бързо.
- О, ама ти наистина ще им изкараш ангелите - обади се Стела. - Те ще решат, че отиваш да я убиеш.
- Да я убия ли? И защо?! - изумих се аз.
- Защото е по-силна от нас, не разбираш ли? Чичо Жулиен, помисли за завещанието, нали все това ми повтаряш. В него има ли клауза, която да и? позволи да получи всичко?
- Разбира се, че не - отвърнах аз. - Не и щом Мери Бет има дъщеря и нейната дъщеря също има дъщеря. Не е много сложно.
- Да, но казват, че има разни уточнения - свързани със силата и прочие, с вещерски дарби. Затова крият момичето, за да не го убием.
Ричард дойде с дрехите ми. Аз се облякох набързо, но като за официално посещение. Изпратих го да ми донесе палтото - колата ми бе открита, а пътищата тогава бяха кални - както и очилата и ръкавиците. Казах му да побърза.
- Не можеш да идеш там - настоя Мери Бет. - Ще ги изплашиш до смърт, нея също.
- Тя ми е внучка и аз ще си я взема.
Излязох бързо от къщата. Чувствах се напълно възстановен, въпреки че забелязах една неприятна подробност. Не можех да контролирам добре левия си крак. Не се свиваше и вдигаше както трябва, докато вървях, и леко го провлачвах. Но те не знаеха това. Смъртта се приближаваше към мен, смъртта идваше. Аз обаче си казах, че мога да преживея още няколко години с този лек недъг.
Щом слязох по стъпалата пред къщата, момчетата ми помогнаха да се кача в колата. Стела се тръшна в скута ми, като за малко не смачка гениталиите ми и не ме уби. В този миг от сенките под дъбовете се появи Карлота.
- Ще и? помогнеш ли?
- Разбира се - отвърнах. - Ще я отведа оттам. Ужасна, ужасна история. Защо не ми каза по-рано?
- Не зная - рече тя, изглеждаше много тъжна. - Тя твърди, че вижда ужасни неща.
- Не вярвай на всичко. Хайде, Ричард, карай.
Потеглихме бързо към Сейнт Чарлз авеню, като разпръсквахме кал и чакъл. Накрая Ричард, който не можеше да шофира добре, качи колата на тротоара на ъгъла на Сейнт Чарлз и Амелия стрийт.
- Трябва да видя с очите си това дете, затворено на тавана - мърморех аз в яростта си. - Ще удуша Кортланд, само да ми се появи пред очите.
Стела ми помогна да сляза от колата и заподскача от нетърпение. Това бе един от най-милите и? и едновременно с това дразнещи навици в зависимост от момента.
- Жулиен, скъпи - викаше тя. - Виж я там, до таванския прозорец.
Майкъл, ти със сигурност си виждал онази къща. Тя и до днес си стои солидна на своя ъгъл.
Разбира се, аз също я бях виждал, но никога не бях стъпвал там. Дори не бях сигурен колко Мейфеър живеят в нея. Тя бе построена с моите пари - помпозна къща в италиански стил, гордо извисяваща се и красива. Цялата е от дърво, но направена така, че да изглежда каменна, като нашата. Имаше колони отпред, дорийски долу и коринтски горе, голяма врата с портик, с две големи осмоъгълни крила и овални прозорци в италиански стил. Беше огромна и все пак грациозна. Хубава, но все пак не така изящна като нашата.